РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ

 

 

 


Р Е Ш Е Н И Е

 

 

№ …………….

гр. Пловдив,  5 януари 2009 год.

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

                        ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, І отделение, ХVІІ състав, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди и осма година в състав:

              

      ПРЕДСЕДАТЕЛ:    Т.Н.

 

при секретаря Б.К. и участието на прокурора ДИМТЪР М., като разгледа докладваното от председателя Т.Н. административно дело № 57 по описа за 2008 год. на Пловдивския административен съд, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 156 и сл. от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

Образувано е жалба на “Алкоа Пекиджинг България” ЕООД /”АПБ” ЕООД/, със седалище и адрес на управление гр. Ст. Загора, бул. “Никола Петков” № 10, БУЛСТАТ 123690337, представлявано от управителя – З.Л.И. против Ревизионен акт /РА/ № 24-00-815/12.10.2007 г., издаден от Евгени Стефанов Цончев – главен инспектор по приходите, при ТД на НАП гр. Ст. Загора, потвърден с Решение № 1087/17.12.2007 г. на Директора на Дирекция “Обжалване и управление на изпълнението” - гр. Пловдив, при ЦУ на НАП, в обжалваната част за отказан данъчен кредит в размер на 275 437,57 лв. и прилежащите лихви в размер на 31 089,52 лв.

В жалбата се правят оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на обжалвания административен акт. Излагат се допълнителни съображения в писмени бележки приложени по делото. Иска се оспорения Ревизионен акт, да бъде отменен в обжалваната част. Претендират се направените по делото разноски.

Ответникът по жалбата - Директорът на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив, чрез своя процесуален представител взема становище, че подадената жалба е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Излагат се допълнителни съображения в писмена защита приложена по делото. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура гр. Пловдив дава заключение, че жалбата по същество е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

Пловдивският административен съд, като прецени допустимостта на жалбата, доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Ревизионният акт е обжалван в предвидения за това срок, пред горестоящия в йерархията на приходната администрация орган, който с решението си го е потвърдил. Така постановеният, от Директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив, резултат и подаването на жалбата в рамките на предвидения за това преклузивен процесуален срок, налагат извод за нейната процесуална ДОПУСТИМОСТ.

Със Заповед за възлагане на ревизия /ЗВР/ № 398/02.05.2007 г. издаден от Минка Танева Кондарева – началник сектор „Ревизии и проверки” при ТД на НАП гр. Ст. Загора, е сложено начало на ревизията на жалбоподателя за различни видове задължение, между които и ДДС за данъчни периоди от м. 12.2005 г. до м. 03.2007 г., като е определен краен срок за приключване до 20.07.2007 г. Последвали са ЗВР № 660/18.07.2007 г. и ЗВР № 726/02.08.2007 г. издадени от същия орган по приходите, за удължаване срока на ревизията, съответно до 03.08.2007 г. и до 04.09.2007 г. Със Заповед № 40/09.08.2007 г. издадена от Т. Димова Апостолова - началник сектор „Ревизии и проверки” при ТД на НАП гр. Ст. Загора, производството по извършване на ревизията е било спряно за срок от 09.08.2007 г. до 05.09.2007 г. Същото е възобновено с издавеното на ЗВР № 815/05.09.2007 г. от Минка Танева Кондарева – началник сектор „Ревизии и проверки” при ТД на НАП гр. Ст. Загора, с която заповед е променен обхвата на ревизията, който е сведен само до установяване на задължения за ДДС за периода м. 12.2005 до м. 11.2006 г. и от м. 01.2007 г. до м. 03.2007 г., като е определен и крайния срок за приключването й – 27.09.2007 г.

В хода на производството, на основание чл. 117 от ДОПК, е издаден Ревизионен доклад /РД/ № 815 от 12.09.2007 г. Срещу последния е подадено възражение вх. № 21394/27.09.2007 г. по описа на ТД на НАП гр. Ст. Загора, в предвидения за това 14-дневен срок съгласно чл. 117, ал. 5 от ДОПК.  Впоследствие, на основание чл. 119, ал. 3, т. 1 от ДОПК, е издаден и РА № 24-00-815/12.10.2007 г. от Евгени Стефанов Цончев – главен инспектор по приходите, при ТД на НАП гр. Ст. Загора, с който на  жалбоподателя е отказан данъчен кредит в размер на 275 437,57 лв. и прилежащите лихви в размер на 31 089,52 лв.

 Този резултат е обжалван от дружеството, като с Решение  № 1087/17.12.2007 г., Директорът на Дирекция „ОУИ” гр. Пловдив при ЦУ на НАП потвърждава процесния ревизионен акт в обжалваната част.

По делото са приложени упълномощителни заповеди, а именно Заповед № ЗД-7/12.01.2007 г. издадени на основание чл. 11, ал. 3 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 4 от ЗНАП от Директора на ТД на НАП гр. Ст. Загора, и Заповед за определяне на компетентен орган № К 815/12.09.2007 г. издадена от Минка Танева Кондарева – началник сектор „Ревизии и проверки” при ТД на НАП гр. Ст. Загора.

В хода на ревизията, тъй като “не е налице основното условие, за да е налице право на приспадане на данъчен кредит, а именно доставка по смисъла на ЗДДС”, както дословно е записано в самия РД, не е признат данъчен кредит в общ размер 275437,57 лв., за данъчни периоди м. януари, м. март, м. април, м. май, м. юни, м. юли, м. август, м. септември, м. октомври 2006 г., м. февруари и м. март 2007 г., по фактури издадени от “Видеотон Бългериан Холдингс” ЕООД /”ВТБХ” ЕООД/, гр. София, в частта им относно предмет на доставките разходи за работна сила по договор (за съответните месеци). Тези изводи са изведени въз основа на следните фактически констатации, които са идентичен за всички данъчни период посочени по-горе:

В ревизионното производство е установено, че цитираният във всички фактури договор с “ВТБХ” ЕООД за преотстъпване на персонал от 23.08.2005 г. е нищожен по силата на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като едновременно противоречи и заобикаля закона. Органите по приходите са приели, че със сочения договор се преотстъпват работници и служители срещу насрещна престация, което по същността си е характерно за договора за покупко-продажба. Поети били задължения за прекратяване на трудовите договори с работниците от “ВТБХ” ЕООД по взаимно съгласие, като е пренебрегната волята на работниците. По същия начин приемащата страна се задължавала да сключи трудов договор с последните отново, без да се държи сметка за тяхното съгласие, което противоречало на чл. 48, ал. 3 от Конституцията на Република България. От друга страна съгласно чл. 183, ал. 1 от ЗЗД, предмет на договора за продажба е прехвърлянето на собственост върху вещи или други права между продавача и купувача, т.е. споразумението е сключено с цел отклонение от данъчното облагане и е налице нищожна сделка. Ревизиращите органи са приели също така, че такава сделка е нищожна и на основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД поради липса на основание, респективно невъзможен предмет и противоречие със закона, тъй като предмет на сделката са “всички работници и служители”, съгласно сключения между страните договор, но работници и служители не могат да бъдат предмет на прехвърлителна сделка, защото това би противоречало на Конституцията на Република България и на Кодекса на труда.

При така изложените фактически и правни доводи, органите на приходната администрация са достигнали до извода, че нищожната сделка не представлява облагаема доставка по смисъла на ЗДДС, тъй като тя не осъществява състава на чл. 6 от ЗДДС, нито специфичните хипотези на чл. 8 и 10 от ЗДДС, поради което получателят по сделката няма право да приспада данъчен кредит по сделка с такъв характер. Така направените правни изводи са абсолютно идентичен за всички данъчни период посочени по-горе, без оглед на обстоятелството, че през 2006 г. и 2007 г. законодателната уредба на ДДС е различна. Едва в решението на Директора на Дирекция “ОУИ” гр. Пловдив за пръв път е посочено точното правно основание за непризнаване правото на приспадане на данъчен кредит в горепосочения размер, а именно чл. 64, ал. 1, т. 3 от ЗДДС /отм./ за 2006 г., съответно чл. 68, ал. 1, т. 1 от ЗДДС за 2007 г.

В хода на съдебното производство от страна на жалбоподателя са представени множество трудови договори /сключени между “ВТБХ” ЕООД и различни физически лица/; Справки за лицата, за които от Персоналния регистър на НОИ е подадена информация от осигурителя “ВТБХ” ЕООД; Справки за декларираните от “ВТБХ” ЕООД в Персонален регистър и внесените в Приходи суми и разликата между тях помесечно за периода от 1.2006 г. до 12.2007 г., всички приобщени към доказателствения материал по делото.

При така установената фактическа обстановка, настоящият състав на Административен съд – Пловдив, намира за установено следното от правна страна:

По делото няма спор относно наличието на останалите предпоставки, визирани в  64, ал. 1 от ЗДДС /отм./ за 2006 г., съответно чл. 69 и чл. 71 от ЗДДС за 2007 г., за упражняване правото на приспадане на данъчен кредит от страна на дружеството жалбоподател по отношение на процесните доставки. Спорът се свежда до обстоятелството дали преотстъпването на персонал е доставка по смисъла на чл. 6 от ЗДДС /отм./, съответно чл.  9 от ЗДДС /в сила от 01.01.2007 г./.

Незаконосъобразни, неправилни и необосновани са изводите на органите на приходната администрация за липса на облагаема доставка по смисъла на отменения и сега действащия ЗДДС, поради нищожност на Договора за преотстъпване на персонала на “ВТБХ” ЕООД, сключен на 23.08.2005 г. между “ВТБХ” ЕООД и BACO CONSUMER PRODUCTS LTD /”ВАСО”/, с изричната уговорка, че свързаното с ВАСО дружество “АПБ” ЕООД – в процес на учредяване, възнамерява да извършва производствена дейност в гр. Ст. Загора, България и ВАСО ще възложи своите права и задължения по настоящия договор на “АПБ” ЕООД след неговото учредяване.

Соченият договор е приет за нищожен на първо място защото едновременно противоречи и заобикаля закона. Като аргумент в тази насока е посочено, че със същия се преотстъпват работници и служители срещу насрещна престация, което по същността си е характерно за договора за покупко-продажба. За яснота, съдът намира за нужно да отбележи, че престацията е безусловно необходимото съдържание на всяко облигационно отношение. Правната доктрина определя облигационното отношение като правоотношение между две лица (страни), по силата на което едното, наречено кредитор, има право да иска от другото, наречено длъжник, една престация, т.е. едно действие или бездействие, или казано с други думи един резултат, чрез който се задоволява негов (на кредитора) признат правен интерес. От изложеното е видно, че престацията не е нищо характерно за договора за покупко-продажба, а е съдържателен елемент на всяко едно облигационно /договорно/ отношение. Другите аргументи в подкрепа на сочените основания за нищожност са, че били поети задължения за прекратяване на трудовите договори с работниците от “ВТБХ” ЕООД по взаимно съгласие, като е пренебрегната волята на работниците, като по същия начин приемащата страна се задължавала да сключи трудов договор с последните отново, без да се държи сметка за тяхното съгласие, което противоречало на чл. 48, ал. 3 от Конституцията на Република България /КРБ/. Така направените от ревизиращите органи взаимно изключващи се констатации, преповтаряни многократно в ревизионния доклад, в частност същите са приели, че при прекратяване на едно трудово правоотношение по взаимно съгласие се пренебрегва волята на работника, както и че сключването на трудов договор е възможно пряко волята на същия, не могат да обосноват извода за нарушаване правото на всеки гражданин свободно да избира своята професия и място на работа, регламентирано в чл. 48, ал. 3 от КРБ.

Второто основание за нищожност на процесния договор, съдържащо се в оспорения акт, е невъзможен предмет, тъй като според органите по приходите предмет на сделката са “всички работници и служители”, съгласно сключения между страните договор, но работници и служители не могат да бъдат предмет на прехвърлителна сделка, защото това би противоречало на Конституцията на Република България и на Кодекса на труда.  

Както тези, така и гореизложените изводи на органите на приходната администрация, са неправилни и незаконосъобразни, поради несъобразяването им с характерните особености и правна уредба на договорите за осигуряване на персонал, какъвто в конкретния случай се явява процесния договор.

Не са рядко срещни случаите в търговската практика, при които едно лице поема задължение да предостави свои работници и служители на друго лице с цел полагане на труд от същите в полза на лицето, на което те се предоставят. Предмет на такава сделка е извършването на услуга по предоставяне или осигуряване на персонал /както обикновено се нарича в практиката/. Независимо, че липсва изрична уредба на трудови правоотношения при разглеждания случай в Кодекса на труда, следва да се отбележи, че същите не противоречат на закона, включително, когато по отношение на трудовоправните отношения е приложимо българското законодателство. Именно тази все по широка приложимост на сочената сделка и специфичния характер на правоотношенията, възникващи от същата (с оглед обстоятелството, че работниците и служите остават в трудови правоотношения с лицето, което поема задължението да ги осигури за  полагане на труд при друго лице), е наложило в някои закони вече те да намерят изрична правна уредба, която вероятно в бъдеще ще бъде разширявана. Аргументи в тази насока се съдържат в ЗДДС /отм./, ЗДДС /в сила от 01.01.2007 г/, в ЗДДФЛ (т. 26, б. “ж” и т. 27 от ДР на ЗДДФЛ, в сила от 1.01.2008 г., които не намират приложение в конкретния случай, поради което и няма да бъдат коментирани), в Закона за здравословни и безопасни условия на труд /ЗЗБУТ/. Така например, в последнопосочения закон за пръв път в законодателството ни се използват две нови понятия - "предприятие, което осигурява временна заетост" (§ 1, т. 10 от ДР на ЗЗБУТ) и "юридически и физически лица, които ползват работещи, предоставени им от предприятие, което осигурява временна заетост" (чл. 14, ал. 1, чл. 16, ал. 3 от ЗЗБУТ). В § 1, т. 10 от ДР на ЗЗБУТ, е дадена легална дефиниция на първото понятие, според която предприятие, което осигурява временна заетост, е юридическо или физическо лице, което наема работещи с оглед предоставянето им на други физически или юридически лица за извършване на възложена от тях работа. Казано с други думи, законът допуска един работодател да сключи трудови договори с работници или служители, които няма да полагат труд за него, а ще извършват работа, възложена им от другиго.

Както вече бе казано, предмет на процесния договор, съгласно т. 2.1 от същия, е именно предоставяне на персонал. Този договор е не само действителен по изложените по-горе съображения, но и неговото изпълнение представлява доставка на услуга по смисъла чл. 6, ал. 1, във връзка чл. 9 от ЗДДС /отм./ за 2006 г., съответно чл. 9, ал. 1 във връзка с чл. 8 от ЗДДС за 2007 г., тъй като работниците и служителите не могат да бъдат предмет на сделка, респективно на доставка. Аргумент в подкрепа на изложеното е  и че осигуряването на персонал, каквото по същество представлява процесната услуга, е изрично посочена като такава в разпоредбите на чл. 21, ал. 3, т. 2, б. “е” от ЗДДС в сила от 01.01.2007 г. и в чл. 22, ал. 1, т. 5, б. “з” от ЗДДС /отм./, които правни норми уреждат място на изпълнение при доставка на услуга. Изложеното е още едно потвърждение на това, че договорите за предоставяне на персонал не противоречат на закона и следва да се разглеждат като обичайна търговска практика.

В хода на съдебното производство от страна на жалбоподателя бяха представени доказателства за наличието на необходимата кадрова обезпеченост за изпълнение на процесния договор, което не е спорно в настоящия административноправен спор, видно от съдържанието на РД и Решението на горестоящия в йерархията административен орган, в които не се съдържат констатации и изводи за липса на реално изпълнение на същия.

По делото е приложена писмена защита, представена от процесуалния представител на ответника по жалбата, в която са изложени подробни аргументи свързани със законосъобразното установяване на задълженията на жалбоподателя в обжалвания размер. Следва да се отбележи, че със същата се въвежда една нова фактическа обстановка, която не е била установена към момента на издаване на оспорения административен акт. Въз основа на посочените в защитата и  неконстатирани в хода на ревизионното производство факти и обстоятелства (а твърдяни едва в съдебното производство), се правят правни изводи, чиято единствена цел е да се обоснове законосъобразността на процесния ревизионен акт. Този подход на администрацията е недопустим. На първо място, целта на ревизионното производство, като съвкупност от действия на органите по приходите, е установяване на задължения за данъци и задължителни осигурителни вноски, съгласно разпоредбата на чл. 110, ал. 2 от ДОПК. Именно с оглед на това в неговия ход се установява проявлението на факти, които са от значение за определянето на съответните задължения. Както се посочи в случая, едва в съдебното производство се направиха твърдения за проявлението на нови факти и то с цел да се обоснове законосъобразността на обжалвания акт, а не с цел да се установят данъчни задължения. Този подход лишава засегнатото лице от административния акт да организира адекватно защитата си и да представи надлежни доказателства, с които да установи правомерното развитие на данъчното правоотношение. Ето защо АПК (приложим по препращане от § 2 от ДР на ДОПК в настоящото производство), съдържа изрична разпоредба в тази насока. Тя е възведена в нормата на чл. 142, ал. 1 от АПК и гласи, че съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му.

Ноторно известен факт е, че когато органите по приходите не установят основания за корекция на декларирания от лицето резултат, не извършват анализ на законосъобразно определените от ревизираното лице задължения, а се задоволяват с лаконичното “при ревизията не се констатираха основания за корекция на данъчната основа...”. Тоест в съответния ревизионен акт се съдържат подробни констатации само по отношение на констатираните факти и обстоятелства, които водят до установяване на съответното задължение. В този смисъл, липсата на други констатации в оспорения РА, освен коментираните по-горе, води до извода, че ревизиращите органи, след преглед на необходимата им счетоводна документация, не са установили други основания за непризнаване правото на приспадане на данъчен кредит по процесните фактури. В подкрепа на изложеното следва да се отбележи, че по делото липсват данни жалбоподателят или “ВТБХ” ЕООД, да са отказали или да не са представили конкретно изискани им документи, имащи значение за данъчното облагане на “АПБ” ЕООД.

Всъщност относно определените данъчни задължения в размер на 231601,27 лв. за данъчни периоди м. януари, м. март, м. април, м. май, м. юни, м. юли, м. август, м. септември, м. октомври 2006 г., м. февруари 2007 г., оспореният ревизионен акт е не само материално незаконосъобразен – той е нищожен. Основание за този извод са изричните констатации на ревизиращите органи, а именно:

 Цитираните АПВ /приобщени към доказателствата по делото/ са не само влезли в сила, но са и фактически осъществени, чрез реалното възстановяване на ДДС. Както се посочи, това са изрични констатации на органите на приходната администрация, които не са спорни в процеса.

За всеки от процесните данъчни периоди е подадена надлежна СД, в която дружеството е декларирало резултат ДДС за възстановяване в съответния размер, който каза се, е възстановен с горепосочените АПВ. При наличие на такива актове, установените правоотношения - признати права на прихващане или възстановяване, вследствие на установени преди това задължения, могат да бъдат изменяни по специално предвидения за това ред, който в ДОПК е по Раздел II "Изменение на задължения за данъци и задължителни осигурителни вноски", т. е. при наличие на основанията по чл. 133 и при спазване на процедурата по чл. 134, ал. 1 от ДОПК. В този случай, предвид разпоредбата на чл. 134, ал. 1 от ДОПК единствено компетентен да възложи ревизия е териториалният директор. В конкретния казус, последващо изменение на така утвърденото право на данъчен кредит за възстановяване за процесните данъчни периоди на дружеството може да се извърши само по посочения ред. В случая всички заповеди за възлагане на ревизия са издадени от Минка Кондарева - Началник сектор „Ревизии и проверки” при ТД на НАП гр. Ст. Загора, която не е овластена да възлага ревизии за изменение на вече установени данъчни задължения. Заповедта за определяне на компетентен орган № К 815/12.09.2007 г. е издадена също от Минка Танева Кондарева – началник сектор „Ревизии и проверки” при ТД на НАП гр. Ст. Загора. Съгласно чл. 119 ал. 2 ДОПК, органът, който е възложил ревизия, определя компетентния орган по приходите, който да издаде ревизионния акт и разбира се в случая това следва да бъде териториалният директор. При положение, че заповедите за възлагане на ревизията и за определяне на компетентния орган да издаде РА са издадени от орган по приходите, който не притежава материалната компетентност за това, издаденият РА се явява нищожен в частта относно определените данъчни задължения  за ДДС в размер на 231601,27 лв. за данъчни периоди м. януари, м. март, м. април, м. май, м. юни, м. юли, м. август, м. септември, м. октомври 2006 г., м. февруари 2007 г.

Освен изложеното, съдът намира за нужно да отбележи, че с АПВ действително не се установяват задължения за данъци и задължителни осигурителни вноски, което е възможно само в хода на ревизионното производство /арг. чл. 110, ал. 2 от ДОПК/. С АПВ обаче (конкретно в настоящия казус), се признава или се отрича съществуването на правото на възстановяване на декларирания от задълженото лице ДДС за възстановяване. Проверката, в хода на която се издават такива данъчни актове, съгласно чл. 110, ал. 3 от ДОПК, е съвкупност от действия на органите по приходите относно спазването на данъчното и осигурителното законодателство, при която, ако не се констатира отклонение от същото, правото на лицето се признава, в противен случай няма пречка, а и в практиката на администрацията не се редки подобни случаи, проверката да премине в ревизия, при която се извършва корекция на декларирания от задълженото лице резултат. При наличието на такава възможност от една страна и на констатация за законосъобразно определяне на декларирания от лицето размер на ДДС за възстановяване от друга, не може да се приеме, че администрацията разполага с възможност (ако разбира се такава не е предвидена изрично в закон и с каквато вече разполага – чл. 129, ал. 3 ДОПК) да реши още веднъж въпрос, по който се е произнесла с влязъл в сила акт. Изложеното до тук води до извода, че при наличието на влезли в сила АПВ за определени данъчни периоди (преди законодателната промяна на чл. 129, ал. 3 от ДОПК в сила от 19.12.2007 г., с която изрично се въведе възможността независимо от извършването на прихващане или възстановяване,  задълженията за данъка или задължителните осигурителни вноски да подлежат на установяване чрез извършване на ревизия), органите по приходите биха могли да извършат ревизия на конкретно задължено лице за същите данъчни периоди само по реда и при условията описани вече по-горе.

След като администрацията веднъж е признала правото на възстановяване на декларирания от жалбоподателя ДДС за процесните данъчни периоди, без да констатира нарушения на данъчното законодателство и това е установено с влезли в сила АПВ, то недопустимо е тази същата администрация в настоящото ревизионно производство, да направи констатации напълно противоположни на посочените. Още повече, че органите по приходите, както вече бе казано, не са лишени от възможността да разпоредят съответната проверка да премине в ревизия, ако са налице предпоставки за това. Наличието на влязъл в сила АПВ, означава че даденото с него разрешение на конкретен административен въпрос, е задължително не само за адресатите на акта, но и за всички държавни органи, включително и за съда. Обвързващата сила на този акт безусловно следва да бъде зачетена.

При това положение оспореният РА ще следва да бъде прогласен за нищожен в частта относно непризнат данъчен кредит в размер на 231601,27 лв. за данъчни периоди м. януари, м. март, м. април, м. май, м. юни, м. юли, м. август, м. септември, м. октомври 2006 г., м. февруари 2007 г.

В останалата част, относно непризнат данъчен кредит в размер на 43 836,30 лв. за данъчен период месец март 2007 г., ревизионният акт като незаконосъобразен по гореизложените съображения ще следва да бъде отменен.

При посочения изход на спора, на основание чл. 161, ал. 1, пр. 1 от ДОПК на    жалбоподателя се следва присъждане на сторените разноски в производството, които се констатираха в размер на 50 лв. /петдесет лева/ лева - държавна такса за образуване на съдебно производство. По делото е приложен Договор за правна защита и съдействие от 28.02.2008 г., с договорено адвокатско възнаграждение в размер на 7 000 лв., за което до настоящия момент няма данни да е изплатено от жалбоподателя. Посочването само на банковата сметка, по която следва да бъде преведена договорената сума, както е сторено в конкретния случая в самия договор, не е достатъчно да се приеме, че същата е преведена по банков път, респективно че жалбоподателят е направил тези разноски. При това положение претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение не следва да бъде уважена.

Водим от горното и на основание чл. 160, ал. 1 ДОПК, Пловдивският административен съд, ХVІІ състав

Р  Е  Ш  И :

 

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Ревизионен акт № 24-00-815/12.10.2007 г., издаден от Евгени Стефанов Цончев – главен инспектор по приходите, при ТД на НАП гр. Ст. Загора, потвърден с Решение № 1087/17.12.2007 г. на Директора на Дирекция “Обжалване и управление на изпълнението” - гр. Пловдив, при ЦУ на НАП, в частта относно непризнат данъчен кредит на “Алкоа Пекиджинг България” ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. Ст. Загора, бул. “Никола Петков” № 10, БУЛСТАТ 123690337, представлявано от управителя З.Л.И., по фактури издадени от “Видеотон Бългериан Холдингс” ЕООД, гр. София, както следва: в размер на 8261,67 лв., ведно със законната лихва върху тях, за данъчен период м. януари 2006 г.; в размер на 17448,01 лв., ведно със законната лихва върху тях, за данъчен период м. март 2006 г.; в размер на 12288,21 лв., ведно със законната лихва върху тях, за данъчен период м. април 2006 г.; в размер на 14260,52 лв., ведно със законната лихва върху тях, за данъчен период м. май 2006 г.; в размер на 19732,89 лв., ведно със законната лихва върху тях, за данъчен период м. юни 2006 г.; в размер на 22776,42 лв., ведно със законната лихва върху тях, за данъчен период м. юли 2006 г.; в размер на 22949,18 лв., ведно със законната лихва върху тях, за данъчен период м. август 2006 г.; в размер на 25010,45 лв., ведно със законната лихва върху тях, за данъчен период м. септември 2006 г.; в размер на 28027,83 лв., ведно със законната лихва върху тях, за данъчен период м. октомври 2006 г. и в размер на 60846,09 лв., ведно със законната лихва върху тях, за данъчен период м. февруари 2007 г.

ОТМЕНЯ Ревизионен акт № 24-00-815/12.10.2007 г., издаден от Евгени Стефанов Цончев – главен инспектор по приходите, при ТД на НАП гр. Ст. Загора, потвърден с Решение № 1087/17.12.2007 г. на Директора на Дирекция “Обжалване и управление на изпълнението” - гр. Пловдив, при ЦУ на НАП, в частта относно непризнат данъчен кредит на “Алкоа Пекиджинг България” ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. Ст. Загора, бул. “Никола Петков” № 10, БУЛСТАТ 123690337, представлявано от управителя З.Л.И., в размер на 43836,30 лв., ведно със законната лихва върху тях, за данъчен период месец март 2007г.

ОСЪЖДА Национална агенция за приходите – Дирекция “Обжалване и управление на изпълнението” гр. Пловдив да заплати на “Алкоа Пекиджинг България” ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. Ст. Загора, бул. “Никола Петков” № 10, БУЛСТАТ 123690337, представлявано от управителя З.Л.И., сторените по делото разноски в размер на  50 лв. /петдесет лева/.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.

 

                      

 

                                   АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :