Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е

 

Номер  1156             Година  2019, 31.05.  Град  ПЛОВДИВ

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІ отд., VІІ състав

 

   на 08.05.2019 година

 

в публичното заседание в следния състав :

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР КОЛЕВ

 

Секретар: СЪБИНА СТОЙКОВА

                                     

като разгледа докладваното от СЪДИЯ ЯВОР КОЛЕВ адм. дело номер 654 по описа за 2019 година и като обсъди :  

 

                                        Производство пред първа инстанция.

Постъпила е жалба от Д.И.Д. с адрес *** срещу Акт за установяване на задължение по декларация №332 от 13.04.2018 г., потвърден с Решение №1/11.01.2019 г. на Директор на Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община – Пловдив, като твърденията са единствено за неговата нищожност. Претендират се разноски.

Ответникът - Директор на Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община - Пловдив намира жалбата за неоснователна и настоява за отхвърлянето и. Претендира разноски

Пловдивският административен съд – Второ отделение, седми състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното.

Не е спорно между страните, че Д.Д. е собственик на лек автомобил, марка „Ровер“ 416, с рег. № РВ7631ВС, деклариран с декларация по чл. 54, ал.1 от ЗМДТ с вх. № 9041 от 07.04.2009 г., с облог от 01.03.2008 г.

Във връзка с извършена служебна проверка за установяване на задължения за данък върху превозните средства са констатирани задължения за периода 01.03.2008 г. до 31.12.2017 г. и лихви за просрочие към 13.04.2018 г. на Д.Д., съгласно подадената декларация.

На 13.04.2018 г. М.В.С.- Г., на длъжност главен инспектор в Отдел „Събиране и контрол“ на Дирекция „Местни  данъци и такси“ при Община Пловдив /определена и за орган по приходите  съгласно Заповед №17ОА2683 от 27.10.2017г.– лист 10/ съставила Акт за установяване на задължение по декларация № 332 от 13.04.2018г., с който е установен размера на задълженията за данък върху превозните средства за периода 01.03.2008 г.-31.12.2017 г. и лихви за просрочие към 13.04.2018 г. за декларираното от Д.Д. моторно превозно средство в общ размер на 2 000,26 лв., в това число данък върху превозните средства в размер на 1 314,80 лв. и лихви за просрочие е в размер на 685,46 лв. към 13.04.2018 г.

Така издаденият Акт /след различни опити да бъде уведомен адресата за него/ бил в крайна сметка оспорен от Д. по административен ред с жалба от 15.11.2018 ./л.69/.

С Решение № 1 от 11.02.2019 г. на Директора на Дирекция Местни данъци и такси“ при Община Пловдив на основание чл. 147, ал.1 ДОПК във вр. с чл.107, ал.4, чл. 144, ал.1 от ДОПК жалбата на Д. е оставена без разглеждане като просрочена срещу АУЗД, в частта, в която е поискана неговата отмяна поради незаконосъобразност. По това оспорване е било образувано адм. дело №655/2019г. по описа на съда, приключило с определение от 09.04.2019г., с което жалбата срещу тази част на акта/т.I/ е била отхвърлена.

Със същото решение/т.II/ е потвърден АУЗД в частта, в която е поискана неговата отмяна поради нищожност.

Във връзка с изрични указания на настоящия състав да бъде формулиран съответен петитум до съда, съобразен с нормата на чл. 156, ал.1 ДОПК във вр. с чл. 4, ал.1 ЗМДТ във вр. с чл. 144, ал.1 ДОПК, с молба с вх. № 5169 от 15.03.2019 г. (л.94) от процесуалния представител на жалбоподателя е заявено искане да бъде прогласен Акта за установяване на задължение по декларация №332 от 13.04.2018г. за нищожен с доводи, че „..поради това че въпреки изричната забрана на чл.109 ал.1 ДОПК, главният инспектор М. С.-Г. е издала такъв акт…“

С оглед на изложеното, пред тази инстанция на разглеждане подлежи само въпроса за твърдението за нищожност на оспорения акт.

Съдът намира,че административният акт е издаден от материално (предметно, йерархически и териториално) компетентен орган, в съответствие с изискванията за писмена форма и съдържание, при спазване правилата на ЗМДТ и ДОПК. В акта са изложени фактическите и правни основания за издаването му и същият е издаден от надлежно упълномощено лице. В хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.

Задълженията за данък върху превозни средства представляват публични общински вземания, което е изрично регламентирано в чл. 162, ал.2, т.1 и т.3 от ДОПК. Съгласно разпоредбата на чл. 166 от ДОПК установяването на публичните вземания се извършва по реда и от органа, определен в съответния закон.

В гл. ХIV от ДОПК са регламентирани способите за установяване на данъци и задължителните осигурителни вноски, като от тях за местните данъци и такси са приложими два способа: предварително установяване, което се осъществява с акт за установяване на задължение по данни от декларация по чл. 107 ал.3 ДОПК и установяване, което се осъществява с ревизионен акт по чл. 108 от ДОПК. В конкретният случай, се касае до определяне на задължение на данък върху МПС по реда на чл. 107, ал. 3 от ДОПК.

Деклараторът на превозното средство Д.Д. е задължено лице по смисъла на чл. 53 от ЗМДТ във вр. с чл. 1, ал. 1, т. 5 от ЗМДТ.

Определянето и администрирането на местните данъци е предоставено на общинския съвет, който съгласно чл.1 ал.2 ЗМДТ приема Наредба за определянето и администрирането на местните данъци. Същата е приета с Решение № 10, взето с Протокол № 2 от 31.01.2008 г. на Общински съвет – Пловдив.

В конкретния случай от жалбоподателят не се оспорва размера на определените задължения. Не оспорва и компетентността на органа, издал оспорения АУЗД. 

Единствените възражения са, че АУЗД е нищожен поради изтичане на срока по чл.109 ал.1 от ДОПК.

Настоящият състав намира, искането за обявяване нищожността на оспорвания акт, е неоснователно, по следните съображения.

Доколкото в АПК не съществуват изрично формулирани основания за нищожност на административните актове, съдебната практика и теория са възприели критерия, че такива са основанията за незаконосъобразност по чл. 146 от АПК, респ. по чл. 160, ал.2 от ДОПК (в който отменителното основание по чл.146 т.5 от АПК не е включено), но тогава, когато нарушенията им са особено съществени. Или, нищожен е само този акт, който е засегнат от толкова съществен, радикален и тежък порок, че актът изначално, от момента на издаването му, не поражда правните последици, към които е насочен. Съобразно горното и с оглед на всеки един от възможните пороци на административните актове, теорията е изградила критерии кога един порок води до нищожност и кога същият води до унищожаемост. Некомпетентност на органа да издаде акта винаги е основание за неговата нищожност. Порокът във формата е основание за нищожност само когато е толкова съществен, че практически се приравнява на липса на форма и оттам на липса на волеизявление. Същото се отнася и за нарушения на административнопроизводствените правила. Тези нарушения са основания за нищожност само в случай, че са толкова съществени, че са довели до липса на волеизявление.

Нарушенията на материалния закон по принцип касаят правилността на административния акт, а не неговата валидност, поради което нищожен на това основание би бил само този акт, който изцяло е лишен от законова опора. Само пълната липса на условията или предпоставките, предвидени в приложимата материалноправна норма и липсата на каквото и да е основание и изобщо на възможност за който и да е орган да издаде акт с това съдържание, би довело до нищожност на административен акт на посоченото основание.

В контекста на изложеното, настоящата инстанция счита, че оспореният акт не страда от порок, който може да обоснове неговата нищожност.

На първо място съдът намира, че процесният АУЗД е издаден от компетентния за това административен орган. Компетентността в административноправния смисъл обхваща кръга от въпроси, с които административният орган е оправомощен да се занимава, както и правомощията, с които органът разполага за решаването на тези въпроси. Тя може да произтича от изрична нормативна разпоредба, да следва от функциите и задачите, които са му възложени с нормативен акт, да е делегирана от по-горестоящ орган или да се установи чрез посочване на по-горестоящ орган, който да определи съответните компетентни по-долустоящи органи. Компетентността бива материална, по степен и по място, като според утвърдената съдебна практика, всяка некомпетентност води до нищожност.

Предмет на оспорване по делото се явява индивидуален административен акт, с който са установени задължения за данък върху превозните средства, представляващи местни данъци по смисъла на чл. 1, ал.1, т. 5 от ЗМДТ. Съгласно чл.4 ал.1 ЗМДТ установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършва от служители на общинската администрация по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. Според ал.3 на чл. 4, в производствата по ал.1 служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите, като съгласно ал.4, тези служители се определят със заповед на кмета на общината. Съгласно чл. 9б от ЗМДТ, установяването, обезпечаването и събирането на местните такси по този закон се извършват по реда на чл. 4, ал. 1 - 5, а обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред.

В случая по делото са представени писмени доказателства, от които по несъмнен начин се установява компетентността, както материална, така и по степен и място, на издателя на оспорения акт. По-конкретно, представени са Заповед № ОА-2825 от 29.12.2006 г. и Заповед № 17ОА2863 от 27.10.2017 г. на Кмета на Община – Пловдив, с които на основание чл. 4, ал.4 от ЗМДТ и чл. 44, ал.1, т.1 и ал.2 от ЗМСМА служителите назначени на длъжност –Директор, началник отдел, главен инспектор и инспектор в Дирекция МДТ при Община Пловдив, са овластени с права и задължения на орган по приходите по реда на ДОПК. В случая  М.В.С.- Г., издала оспорения АУЗД, заема длъжността главен инспектор в Отдел „Събиране и контрол“ на Дирекция „Местни  данъци и такси“ при Община – Пловдив.

Събраните по делото писмени доказателства, с оглед цитираните по-горе законови разпоредби, водят до извода, че процесният акт е издаден от надлежно оправомощен орган, в кръга на неговите правомощия.

Тъй като жалбоподателят е пропуснал сроковете за обжалване на акта по съдебен ред, то е налице единствено правната възможност да се търси прогласяване на неговата нищожност, като инициирането на това производство, законодателят не е обвързал с конкретен срок.

В хода на това производство съдът следва да вземе предвид единствено и само съществени нарушения на производството или на материалния закон, които водят до опорочаване на волеизявлението на решаващия орган до степен такава, че същото да не може и да не следва да предизвика целените правни последици.

Съдът не споделя и доводите за нищожност на оспорвания АУЗД поради изтичане на срока по чл. 109, ал.1 ДОПК.

В тази връзка следва да се посочи, че правилото на чл. 109, ал. 1 от ДОПК следва да се тълкува като се съобразява спецификата на задълженията и декларирането по ЗМДТ. За определяне на задължения по ЗМДТ не се подава декларация за всеки данъчен период (ежегодно или ежемесечно), а еднократно при придобиване на имот/МПС или при промяна на обстоятелства, имащи значение за определяне на данъка. При липса на промяна в обстоятелствата, първоначално подадената декларация "замества" декларациите за следващите календарни години.

Новелата на чл. 109 от ДОПК е императивна правна норма, въвеждаща преклузивен срок, с изтичането на който се препятства възможността на органите по приходите да установяват задължения. Изтичането на посочения в чл. 109, ал. 1 от ДОПК срок представлява отрицателна процесуална предпоставка, която е пречка за образуването и развитието на административното производството за задълженията, за които този срок е изтекъл. Процесуалните действия в противоречие в посочената норма са такива предприети при съществено нарушение на административно-производствените правила по издаването на административния акт и обуславят неговата незаконосъобразност, но не и нищожност. Иначе казано, в случая недопустимостта на производството не прави завършващият го акт нищожен, а унищожаем/така последователната практика на ВАС на РБ през годините- напр. решение  4336 от 6.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 629/2016 г., VIII отд.; решение №4184 от 4.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 11321/2015 г., I отд.; решение №3085 от 14.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 14332/2016 г., I отд.; решение №14309 от 27.12.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3790/2016 г., VII отд.; решение №12502 от 18.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 13290/2015 г., VII отд.; Решение6758 от 9.06.2015 г. на ВАС по адм. д. № 13824/2014 г., VII о.; Решение № 11690 от 2.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9301/2016 г., VIII отд. И много други/.

По отношение на възражението за изтекла погасителна давност, следва да се отбележи също, че институтът на давността по чл. 171 и следващите от ДОПК касае сроковете за погасяване на задължения, както установени по подадени от лицата декларации, така и установени с административен акт. С изтичането на регламентираните в чл.171 ДОПК срокове се препятства възможността същите да бъдат събирани по принудителен ред. В този смисъл, възражение за изтекла давност по чл.171 ал.1 ДОПК, е релевантно при проверката на пороците, обосноваващи унищожаемост, а не за обявяване на нищожност на АУЗД.

Погасяването на задълженията по давност води до материална незаконосъобразност на акта, с който са установени, но не е порок, лишаващ го от същността му на властническо волеизявление, което да не може да произведе целените правни последици. Изтичането на давностния срок не отрича дължимостта на сумите, а само изключва възможността за принудителното им събиране.

Издаването на АУЗД в нарушение на чл.109 ал.1 и чл.171 ал.1 ДОПК може да води до квалифициране на същия като материално незаконосъобразен или издаден при нарушение на процедурата по издаването му (в хипотеза на нарушение по чл.109 ал.1 ДОПК), но порокът не обуславя извод за нищожност.

Както се посочи, в частта, в която административният акт е обжалван като незаконосъобразен, жалбата е оставена без разглеждане/по пункт I-ви от акта на ответника/, като в тази част решението на решаващия орган е стабилен административен акт, потвърден при осъществен съдебен контрол.

При наличие на влязъл в сила АУЗД, давността по чл. 171 от ДОПК се релевира с възражение, което подлежи на преценка в производството по принудително изпълнение на установените с този акт задължения, при което отказът за отписване на задълженията подлежи на самостоятелен съдебен контрол.

С оглед изложените съображения, настоящият състав на съда намира, че Акт за установяване на задължение по декларация №332 от 13.04.2018 г., издаден от М.В.С.- Г., на длъжност главен инспектор в Отдел „Събиране и контрол“ на Дирекция „Местни  данъци и такси“ при Община Пловдив е валиден и нестрадащ от пороци, водещи до неговата нищожност, което налага извод за неоснователност на жалбата, поради което същата следва да се отхвърли.

При този изход на спора на общинската администрация се дължат сторените разноски по производството за осъществената юрисконсултска защита. На основание чл.161, ал.1 изр. последно от ДОПК във връзка с чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба №1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, те се констатираха в размер на 370,02 лева.

Ето защо и поради мотивите, изложени по – горе ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –  ІІ отд., VІІ състав :

 

Р      Е      Ш      И

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д.И.Д. с адрес ***, само по искането за прогласяване на нищожност на Акт за установяване на задължение по декларация №332 от 13.04.2018г., издаден от М.В.С.- Г., на длъжност главен инспектор в Отдел „Събиране и контрол“ на Дирекция „Местни  данъци и такси“ при Община – Пловдив, потвърден с Решение №1/11.01.2019 г. на Директора на Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община – Пловдив, като НЕОСНОВАТЕЛНА.

ОСЪЖДА Д.И.Д. с адрес ***, да заплати на Община – Пловдив, сумата от 370,02/триста и седемдесет лева и две стотинки/, представляващи разноски за осъществената юрисконсултска защита.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВАС на РБ в 14 – дневен срок от съобщението до страните за постановяването му.

 

 

                                     АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :