РЕШЕНИЕ

 

№ 1271

 

гр. Пловдив, 11.06.2019 год.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на пети юни, през две хиляди и деветнадесета  година в състав:

 

                                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева

 

при секретаря Полина Цветкова и с участието на прокурор при Окръжна прокуратура - Пловдив Иляна Джубелиева, като разгледа докладваното от съдията административно дело № 733 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по реда на чл.203 и сл. от АПК, във връзка с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.

Образувано е по искова молба от И.С.П. с ЕГН ********** ***, чрез пълномощника му адв.К., против Областна дирекция на МВР - Пловдив. С исковата молба е предявена претенция за осъждане на ответната страна да заплати на ищеца имуществени вреди, претърпени в резултат на издадено срещу него незаконосъобразно Наказателно постановление № 3 от 28.08.2018 г., издадено от Началник РУП към ОД МВР Пловдив - РУ Труд, представляващи сторените в хода на съдебното обжалване на наказателното постановление по АНД № 7288/2018 г. по описа на Пловдивския районен съд ХХІV наказателен състав и КАНД № 430/2019 г. по описа на Административен съд -Пловдив разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в общ размер на 800 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на влизане в сила на решението на съда по отмяна на наказателното постановление. Претендират се и направените в хода на настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение по представен списък на разноските – 400 лева адвокатски хонорар и 10 лева държавна такса за образуване на делото.

Ищецът, редовно призован не се явява в съдебно заседание и не е изпратил представител, като е постъпило писмено становище по същество от пълномощника му в производството пред настоящия съд адв.К.. Със  същото се заявява, че исковата молба се поддържа и се моли искът да бъде уважен по основание и размер.

 Ответникът по иска ОД на МВР гр.Пловдив е депозирал писмен отговор по исковата молба чрез упълномощената юрисконсулт Павлова с изложено становище относно недопустимост на исковата претенция, както и твърдения за неоснователност и недоказаност на същата. Претендира се юрисконсултско възнаграждение и разноски по производството, като е направено възражение за прекомерност на обезщетението, съответно на адвокатското възнаграждение за настоящото дело. В съдебно заседание, редовно призована ОД на МВР Пловдив не е изпратила представител.

 Задължително участващият по реда на чл.10, ал.1 от ЗОДОВ прокурор изразява становище за основателност на исковата молба и счита, че тя следва да бъде уважена.

Пловдивският административен съд, на първо място, намира, че искът е допустим. С оглед на съдържанието на исковата претенция, се касае до иск с правно основание по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, доколкото е заявено искане за присъждане от съда на обезщетение за имуществени вреди, за които се твърди да са настъпили в резултат от незаконосъобразен акт на държавен орган при изпълнение на административна дейност. В тази насока следва да се има предвид, че съгласно Тълкувателно постановление №  2/2015 г. от 19 май 2015 год. по тълкувателно дело № 2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, наказателното постановление, като резултат от упражнената дейност по административно наказване, също представлява по естеството си правораздавателен акт, който не се издава по реда на АПК и не носи белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, но въпреки това, основният вид на дейността по налагане на административно наказание и на извършените действия или бездействия във връзка с административното наказване не дава основание разпоредбата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ да се тълкува ограничително като приложното й поле да се ограничи до административните актове, издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните наказателни постановления, с оглед на правораздавателния им характер, да бъдат изключени от предметния обхват на закона. В същото ТП е посочено и че за квалифициране на иска като такъв по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ определяща е не правната природа на отменения акт, а основният характер на дейността на органа, негов издател. Независимо, че наказателното постановление не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява властнически акт и въпреки, че поражда наказателно - правни последици, е правен резултат от санкционираща административна дейност. Заключено е, че неговото издаване е последица от изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена административно - наказателна компетентност, законово предоставена на органите в рамките на административната им правосубектност, което по своето съдържание представлява изпълнение на административна дейност. Тъй като законодателят не е предвидил ред за присъждане на разноски в производствата по ЗАНН, то доколкото искът по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е за обезщетение за вреди, настъпили вследствие незаконосъобразно издадено наказателно постановление, то и исканията за обезщетяване на направени разноски в производството по обжалване подлежат на разглеждане именно по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Този ред е допълнен и от разпоредбата на чл.203, ал.1 от АПК, като съгласно чл.204, ал.1 от АПК за допустимостта на иска е необходимо да е налице предхождаща отмяна на административния акт по съответния ред.  В случая  исковата претенцията е основана на отмяна на наказателно постановление по предвидения за това съдебен ред по ЗАНН. 

На второ място, възражението на ответника за недопустимост на исковата претенция поради съдържанието й, свързано с претендиране на направени разноски в производство пред съд, не са основателни, доколкото, както е посочено и в цитираното вече ТП № 2/15 г., а също и в ТР № 1/2017 г. на ВАС, ОСС І и ІІ колегия, нито ЗАНН, който е приложимият закон в производството по обжалване на наказателните постановления, нито НПК, към който ЗАНН препраща за неуредените случаи, предвиждат специален ред за присъждане на разноски в производството. Същото се отнася и до касационното производство по обжалване решенията на районните съдилища по административно-наказателни дела, при които, съгласно ТР № 2/2009 г. на ВАС, административните съдилища не присъждат разноски.

Искът е предявен от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят обезщетение в разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, респ. чл.203 от АПК. Същият е предявен и против надлежен ответник, доколкото по смисъла на чл.205 от АПК искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт са причинени вредите. В случая, издател на посоченото наказателното постановление, от чиято незаконосъобразност се твърди да са произтекли вреди за ищеца е Началника на РУ Труд към Областна дирекция на МВР - Пловдив. Последната е юридическо лице, съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР, поради което и доколкото издателят на отмененото наказателното постановление е част от административната структура на това юридическо лице /по арг. на чл.9 ПУДМВР/, правилно искът е насочен именно срещу Областна дирекция на МВР Пловдив.

По същество исковата претенция се явява частично основателна.

От приетите и приложени по делото доказателства се установява от фактическа страна, че срещу ищеца И.П. е било издадено Наказателно постановление № 3 от 28.08.2018 г., на Началник РУ Труд, с което на същия е било наложено административно наказание глоба от 500 лева на основание ЗОБВВПИ. Наказателното постановление е било обжалвано от ищеца П. по реда на чл.59 от ЗАНН пред Районен съд - Пловдив. По жалбата било образувано АНД № 7288/2018 г. по описа на 24 н.с. на ПРС. В хода на производството било представено пълномощно, както и договор за правна защита и съдействие между ищеца П. и адв.Ц., сключен на 13.11.2018 г. с уговорено и отразено като платено в брой възнаграждение от 400 лева. Адвокат Ц. представила допълнителни писмени мотиви към жалбата, ангажирала писмено доказателство и представлявала ищеца П. в проведеното пред ПРС едно съдебно заседание по делото, в което се провел разпит на свидетел, а адв.Ц. изложила становище по същество. С Решение  № 2225 от 21.12.2018 г., постановено по АНД № 7288/2018 г. по описа на ХХІV н.с. на Районния съд наказателното постановление било отменено като незаконосъобразно. Решението било обжалвано от Началник РУ Труд пред Административен съд Пловдив, където било образувано КАНД № 430/2019 г. По касационната жалба от ищеца по настоящото дело бил депозиран отговор, изготвен от адв.Ц., ведно с приложен към него  договор за правна защита и съдействие между нея и ищеца П. от 08.02.2019 г. с уговорено и отразено като платено при подписване на договора в брой възнаграждение от 400 лева. С Определение № 339 от 12.02.2019 г. Административен съд Пловдив оставил без разглеждане касационната жалба и прекратил производството по КАНД № 430/2019 г. Това определение било обжалвано от Началник РУ Труд пред ВАС с частна жалба, като по адм.дело № 4888/2019 г. на ВАС, Седмо отделение, с определение № 6645 от 07.05.2019 г. било оставено в сила определението на Административен съд Пловдив № 339/12.02.2019 г.

Съгласно Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ВКС ОСГТК, когато възнаграждението за адвокат е заплатено в брой, то с оглед доказване на плащането, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото и в този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. От приложените към АНД № 7288/2018 г. на ПРС и към КАНД № 430/2019 г. на Административен съд Пловдив договори за правна защита и съдействие, които не са оспорени от ответната страна, е видно, че уговореното възнаграждение за адв. Ц. от по 400 лева по всеки от договорите е било реално заплатено в брой от ищеца И.П., което е отразено в договорите. Сиреч ищецът действително е направил разход за възнаграждение на адвокат в двуинстанционното производство по обжалване на отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление в общ размер от 800 лева.

 За да възникне правото на иск за обезщетение по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е необходимо да са налице няколко кумулативно определени предпоставки, а именно: да има причинена вреда - имуществена или неимуществена; да съществува незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или по повод изпълнението на административна дейност; пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или бездействието и настъпилата вреда. При липсата, на който и да е от елементите на посочения фактически състав, не може да се реализира отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.

В конкретния случай, както се посочи, е установена по делото  наличната отмяна на издаден при изпълнение на особена по своя характер административна дейност, каквато е административно-наказателната дейност, акт – наказателно постановление, като незаконосъобразен. В развилото се пред Районния съд и пред Административния съд производство по отмяна на наказателното постановление се установява ищецът да е направил имуществен по своя характер разход, като е заплатил адвокатски хонорар на упълномощения в производството пред всеки от двата съда адвокат. Така направеният разход се явява имуществена вреда за ищеца, която, освен това, е в пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен акт – наказателно постановление – и е непосредствена последица от него, доколкото ищецът не би търсил и заплащал адвокатска защита, ако срещу него не бе издадено незаконосъобразното наказателно постановление. В тази насока и възраженията на ответната страна относно това, че защитата в съдебното производство по ЗАНН не е задължителна, поради което и не може да се установи пряка и непосредствена връзка между направения разход, който да се отчете като имуществена щета за ищеца и отмяната на наказателното постановление, не могат да се счетат за основателни, като се има предвид и изричното разрешение, дадено в задължителното за съдилищата ТР 1/2017 г. на ВАС, според което адвокатската защита е конституционно гарантирана в КРБ и законово регламентирана в ЗА и в чиито мотиви е отхвърлено като абсурдно с конкретно изложени доводи твърдението, че направеният разход за адвокатски хонорар в посочените производства, не се явява  имуществена вреда за ищеца, тъй като е платен само по силата на свободното договаряне между страните. Съгласно последно посоченото ТР 1/2017 г. на ВАС, при предявени пред административните съдилища искове по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл.4 от ЗОДОВ.    

Не е част от фактическия състав на разпоредбата на чл.1 от ЗОДОВ установяване виновно причиняване на щетите за реализиране отговорността на държавата, поради което и възраженията в отговора на ответника в тази насока са ирелевантни. В тази връзка съдът съобразява и съдържанието на изричната разпоредба на чл.4, пр. посл. от ЗОДОВ.

          От изложеното следва, че искът е доказан по своето правно основание, като поради това и ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за имуществени вреди, произтекли от заплатено адвокатско възнаграждение в производството по обжалване на отменено като незаконосъобразно наказателно постановление, издадено против ищеца.

За да отговори на възражението на ответника за несъответствие размера на исковата претенция с принципа за определяне на обезщетението по справедливост, както и посоченото, че следва да се съобразява чл.52 от ЗЗД и искането за намаляването му, съдът отново се позовава на мотивите на цитираното и по-горе Тълкувателно решение №1/2017 г. на ВАС, в което изрично е отбелязано, че съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/, сиреч да е обоснован и справедлив, което означава да е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото й от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява, или да облагодетелства интересите, на която и да е от страните в производството. В разпоредбата на чл.36, ал.2 от ЗА е предвидено, освен, че размерът на договореното адвокатско възнаграждение следва да е обоснован и справедлив, също и че не може да е по-нисък от предвидения в наредбата на ВСС размер за съответния вид работа. В чл.18, ал.2 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е предвидено, че за процесуално представителство, защита и съдействие по дела срещу наказателни постановления, каквото е установено в случая да е извършила за ищеца пред РС Пловдив и Административен съд Пловдив адв. Ц., когато административното наказание е под формата на глоба, имуществена санкция и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по правилата на чл.7, ал.2 върху стойността на санкцията, съответно обезщетението, но не по-малко от 300 лв., а за процесуално представителство, защита и съдействие по дела от административно -наказателен характер, извън случаите по ал.2 възнаграждението е 300 лв. /чл.18, ал.3 от Наредбата/. Предвидените по Наредбата размери са само долна граница, под която адвокатите не могат да договарят възнаграждение за оказаната от тях правна помощ, а самият размер се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента. Това означава, че въпросният минимален размер не е равнозначен на обоснован и справедлив размер по смисъл на чл.36, ал.2 от ЗА, а определянето на размера на възнаграждението като обоснован и справедлив е в зависимост от характеристиките и обема на конкретно оказаната правна помощ и във връзка със спецификите, сложността, продължителността и предмета на конкретното производство. В случая, оказаната от адвокат Ц. правна помощ по делото пред Районния съд се е изразила не само в изготвяне на допълнителни мотиви по жалбата срещу отмененото впоследствие наказателно постановление, но и в ангажиране на писмено доказателство и в осъществено процесуално представителство в проведеното по делото едно съдебно заседание с разпит на свидетел. Ето защо, в процесния случай уговореният и заплатен от ищеца размер на адвокатското възнаграждение от 400 лева за тази съдебна инстанция следва да се определи като съразмерен и съответстващ на критериите по чл.36, ал.2 от ЗА и поради това съдът намира, че присъждане на обезщетение в претендиран размер касателно направените разноски пред ПРС не е несъответно на принципа на справедливостта, още повече, че в случая, оказаната от адвокат Ц. правна помощ е имала своето основно и съществено значение преди всичко по делото, проведено пред Районния съд, пред който е постигнат и благоприятен за ищеца резултат – отмяна на наказателното постановление. Не така стоят нещата по отношение на размера на разноските, направени от ищеца за адвокат пред Административен съд - Пловдив по обжалване решението на Районния съд, като не се доказа от ищеца да е налице съразмерност между извършената правна защита и съдействие в тази съдебна инстанция и размера на заплатения хонорар на адвоката, за което съответствие съдът в производството по чл.1 от ЗОДОВ следи, съгласно разрешението, дадено в мотивите към ТР 1/2017 г. на ВАС. В развилото се касационно производство по КАНД № 430/2019 г. пред Административния съд адв.Ц. е представила отговор по касационната жалба, но предвид спецификата на конкретния случай, производството е било прекратено, не е било провеждано изобщо съдебно заседание, което не е налагало представителство на ищеца пред съд и жалбата не е била разглеждана по същество. Затова и съдът намира, че заплатеното от ищеца възнаграждение за адвокат за пред тази съдебна инстанция по КАНД № 430/2019 г. в размер на 400 лева действително е било прекомерно, тъй като от страна на ангажирания по делото адвокат, както се посочи, не са били извършвани фактически други действия по защита и представителство на ищеца, освен че е изготвен и представен по делото отговор по касационната жалба. Тоест, така направеният разход не може да бъде счетен за съответен на фактическата и правна сложност на проведеното пред Административния съд производство и тъй като ответникът не е имал процесуалната възможност да прави възражение по размера на адвокатското възнаграждение в рамките на това касационно производство, то в настоящото производство искането му за обявяване прекомерност на направения разход и съответно намаляване на претендираното обезщетение следва да се уважи. Поради изложеното и  исканото по делото обезщетение за направени разходи за адвокатско възнаграждение следва да се уважи като претенция само отчасти, като справедливото обезщетение се определи като сбор от направените разноски за възнаграждение на адвокат пред Районния съд в пълния им размер от 400 лева и разноски за представителство пред касационния Административен съд в размер на минимума от 300 лева, намалени съобразно с предвиденото в  разпоредбата на чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което общо обезщетение от 700 лева се приеме за справедливо и достатъчно. Искът поради това и следва да бъде отхвърлен за сумата над 700 лева, до пълния предявен размер от 800 лева.

Възражението, свързано с приложението на чл.52 от ЗЗД не следва да се обсъжда, доколкото посочената разпоредба се отнася до обезщетението за неимуществени вреди, а в случая предявеният иска касае имуществени такива.

 

 

 

 

          Не се установява иначе от доказателствата по делото нито една от хипотезите на чл.5 от ЗОДОВ, които са основание за отхвърляне на иска или намаляване размера на присъденото обезщетение, като твърденията по отговора в тази насока не са и конкретизирани. Следва да се има предвид, че е без значение причината, поради която е отменено наказателното постановление, защото фактическият състав за възникването правото на обезщетение включва, както се каза вече, незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината, незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или по повод изпълнението на административна дейност, да е налице пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или бездействието и настъпилата за конкретното лице вреда и той няма отношение към предходно поведение на търсещото обезщетение лице. Затова и дори и да е установено извършване на административно нарушение от негова страна, за което е издадено наказателното постановление, това не прави неоснователна претенцията за обезщетение на вреди при отмяна на наказателното постановление като незаконосъобразно издадено. Основание за намаляване размера на обезщетението по вина на ищеца също не е налице и би съществувало, например, при установено недобросъвестно процесуално поведение на същия в процедурата по отмяната на незаконосъобразното наказателно постановление, което да е довело до извършването на по-големи и/или неоправдани разходи за адвокатско възнаграждение, каквото поведение в случая не се установи да е имал ищецът. В крайна сметка, повод за нуждата от ангажиране на адвокатска защита е незаконосъобразно издаденото наказателно постановление, което е пряк резултат от дейността на административния орган, а дали евентуално ищецът е имал предходно виновно поведение, осъществило състав на административно нарушение, е въпрос, който е стоял на обсъждане в административно-наказателното производство и по никакъв начин той не предопределя незаконосъобразно упражнената дейност на административния орган, сиреч липсва твърдяната от ответника причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат, която иначе подлежи на изследване при всеки конкретен случай, съгласно ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.

           Настоящият състав намира за основателно и направеното акцесорно искане за присъждане на законна лихва върху обезщетението, което ще се присъди, като с оглед заключението по т.4 на ТР № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, при незаконни актове на администрацията, началният момент на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението е влизането в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, а при нищожните – моментът на издаването им. В случая, производството по обжалване на наказателното постановление е престанало да е висящо с произнасянето на ВАС с окончателен съдебен акт от 07.05.2019 г., поради което и тази дата следва да се отчете като дата на влизане в сила на решението на ПРС за отмяната на наказателното постановление. Ето защо и от тази дата следва да се присъди законната лихва върху сумата на обезщетението от 700 лева.

На основание специалната разпоредба на чл.10, ал.3 от ЗОДОВ на ищеца се дължат и следва да бъде присъден и размерът на внесената държавна такса за образуване на делото от 10 лева, както и възнаграждение за един адвокат, съразмерно с уважената част от иска. По възражението на представителя на ответната страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено за представителство пред настоящия съд, съгласно договора за правна защита и съдействие, представен по делото, следва да се посочи, че възнаграждението не е прекомерно, като не са налице основания за намаляването му по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК, приложим съгласно препращането на чл.144 от АПК. Съгласно чл.8, ал.1, т.1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела с определен материален интерес възнаграждението е: при интерес до 1000 лв. – 300 лв. В конкретния случай, оказаната от адвокат К. и преупълномощената от нея адв.Ц. по настоящото дело правна помощ се изразява в изготвяне и депозиране на исковата молба и в представителство в съдебно заседание пред съда в първото заседание, както и в изготвяне и представяне на писмено становище за последното второ по ред заседание. Поради това и в процесния случай уговореният и видно от договора за правна защита и съдействие, приложен по настоящото дело, заплатен действително от ищеца размер на адвокатското възнаграждение от 400 лева, който е близък до минимално предвидения, не е несъразмерен или несъответстващ на критериите по чл.36, ал.2 от ЗА, нито може да бъде определен като прекомерен. С оглед на това, че искът ще бъде уважен само отчасти, то на основание чл.10, ал.3, предл. последно от ЗОДОВ, следва ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца възнаграждението за един адвокат, но съразмерно с уважената част от иска, което, така изчислено, възлиза на 350 лева.    

С оглед така изложените мотиви Съдът

 

РЕШИ:

ОСЪЖДА  Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - гр.Пловдив, ул.“Княз Богориди“ № 7, да заплати на И.С.П. с ЕГН ********** *** сумата в размер на 700,00 лв. /седемстотин лева/, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди в резултат на незаконосъобразно издаденото Наказателно постановление № 3 от 28.08.2018 г. на Началник РУ Труд при ОД МВР Пловдив, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.05.2019 г. до окончателното й изплащане.

ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, предявен от  И.С.П. с ЕГН ********** *** срещу Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - гр. Пловдив, ул.“Княз Богориди“ № 7, за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, съставляващи разходи за адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие, направени по  АНД № 7288/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив и КАНД № 430/2019 г. по описа на Административен съд Пловдив, за сумата над 700 лева, до пълния предявен размер на иска от 800 лева.

ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - гр.Пловдив, ул.“Княз Богориди“ № 7 да заплати на И.С.П. с ЕГН ********** *** сумата в размер на 360, 00 лв. /триста и шестдесет лева/, представляваща заплатените от ищеца в настоящото производство държавна такса и адвокатско възнаграждение за един адвокат.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в четиринадесет дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.

 

                         АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: