РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ

 

 

 

 

 

 

 

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

 855

 

гр. Пловдив,  18 април 2018 год.

 

 

 

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

 

 

 

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХVІІ състав, в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди и осемнадесета година  в състав:

              

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ПЕТРОВА

 

при секретаря Б.К. и участието на прокурора ГЕОРГИ ПЕНЕВ, като разгледа докладваното от председателя ТАТЯНА ПЕТРОВА административно дело № 372 по описа за 2018 год. на Пловдивския административен съд, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 2 от Закон за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.

Ищцът Д.С.М., ЕГН **********, с посочен в жалбата адрес: ***, чрез адвокат Т.А.,*** да бъде осъден да му заплати обезщетение в размер на 400 лв., за претърпени от ищеца имуществени вреди, в резултат на отмяната по съдебен ред на Наказателно постановление (НП) № 1036/28.11.2017 г., издадено от Заместник Кмет ОР в Община Пловдив, представляващи сторените в хода на съдебното обжалване (по АНД № 8220/2017 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХVІ н. с.) разноски за договореното адвокатско възнаграждение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на влизане в сила на решението, с което се отменя НП – 30.01.2018 г., до окончателното й изплащане, както и направените по настоящото дело разноски.

Исковата претенция се основава на факта, че на Д.С.М. е издадено НП № 1036/28.11.2017 г., издадено от Заместник Кмет ОР в Община Пловдив, с което на М. е наложена глоба в размер на 50 лева на основание чл. 43, ал. 3 от Наредба за реда за спиране, престой и паркиране на пътни превозни средства на територията на град Пловдив (НРСППППСТГП) за нарушение на чл. 4, ал. 1, т. 5 от НРСППППСТГП. Наказателното постановление е обжалвано от ищеца и е отменено изцяло с влязло в сила Решение № 65/11.01.2018 г. постановено по АНД № 8220 по описа за 2017 г. на Районен съд гр. Пловдив. Пред съдебната инстанция по посоченото дело Д.С.М. е представляван от адвокат Т.П.А., съгласно Договор за правна защита и съдействие от 06.12.2017 г. и пълномощно от същата дата, като Д.С.М. е заплатил в брой уговореното в договора от 06.12.2017 г. адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева. С действията на своите служители по издаване на порочно наказателно постановление ответната организация е причинила имуществена вреда на ищеца, изразяваща се в направени разноски за адвокатско възнаграждение в производството по обжалване на  процесното НП. С тези именно съображения е обоснована исковата претенция на ищеца за претърпени имуществени вреди в посочения по-горе размер.

Ответникът Община Пловдив, чрез процесуалния си представител оспорва иска както по основание, така и по размер. Моли същият да бъде отхвърлен като неоснователен. В условията на алтернативност се иска присъждане на по-нисък размер на имуществените вреди, поради прекомерност на претенцията за вреди от заплащане на адвокатски хонорар в размер на 400 лв. за правна защита по едно АНД, което не се отличава с правна и фактическа сложност. Направено е също така и възражение за прекомерност на предявения в настоящото съдебно производство адвокатски хонорар.

Представителят на Окръжна Прокуратура – Пловдив застъпва становище, че исковата молба е неоснователна.

Пловдивският Административен Съд – седемнадесети състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:

От данните по делото се установява, че на Д.С.М. е издадено НП № 1036/28.11.2017 г., издадено от Заместник кмета на Община Пловдив, с което на М. е наложена глоба в размер на 50 лева на основание чл. 43, ал. 3 от НРСППППСТГП, за нарушение на чл. 4, ал. 1, т. 5 от цитираната наредба.

Посоченото НП е обжалвано от М. ***, за което е образувано АНД № 8220 по описа за 2017 г. на същия съд (приложено по настоящото дело). По това дело е постановено Решение № 65/11.01.2018 г., влязло в законна сила 30.01.2018 г., с което процесното НП е отменено. Пред районния съд Д.С.М. е представляван от адв. Т.П.А. ***, съгласно договор за правна защита и съдействие от 06.12.2017 г. (приложено на л. 20 от АНД № 8220/2017 г. по описа на ПРС) и пълномощно от същата дата (приложено на л. 14 от същото дело).

След анализа на така изложените фактически обстоятелства, Съдът съобрази следното от правна страна:

На първо място следва да бъде съобразено ТЪЛКУВАТЕЛНО ПОСТАНОВЛЕНИЕ 2/2014 от 19 май 2015 год. по тълкувателно дело № 2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС.

Според висшите магистрати, дейността по административно наказване по естеството си е правораздавателна дейност на администрацията, насочена е към разрешаване на правен спор, възникнал по повод на конкретно сезиране, при спазване на състезателно производство в условията на независимост и самостоятелност на решаването. Тя е свързана със защитата на реда в областта на държавното управление по аргумент от чл. 6 от Закона за административните нарушения и наказания и представлява санкционираща управленска дейност. Наред с другите правни форми на изпълнителна дейност - правотворческа, правоприлагаща и договорно-правна, класифицирани според предметно им съдържание и цел, тя представлява форма на административна /изпълнителна/ дейност, извършва се по административен ред чрез властнически метод, въз основа на законово предоставена административнонаказателна компетентност. Наказателното постановление, като резултат от упражнената дейност по административно наказване, също представлява по естеството си правораздавателен акт, той не се издава по реда на АПК и не носи белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК. Въпреки това, основният вид на дейността по налагане на административно наказание и на извършените действия или бездействия във връзка с административното наказване не дава основание разпоредбата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ да се тълкува ограничително като приложното й поле да се ограничи до административните актове, издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните наказателни постановления, с оглед на правораздавателния им характер, да бъдат изключени от предметния обхват на закона. За квалифициране на иска като такъв по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ определяща е не правната природа на отменения акт, а основният характер на дейността на органа, негов издател. Независимо, че наказателното постановление не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява властнически акт и въпреки че поражда наказателноправни последици, е правен резултат от санкционираща административна дейност. Неговото издаване е последица от изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена административнонаказателна компетентност, законово предоставена на органите в рамките на административната им правосубектност, което по своето съдържание представлява изпълнение на административна дейност. Законодателят не предвижда ред за присъждане на разноски в производствата по ЗАНН. Доколкото искът по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е за обезщетение за вреди, настъпили вследствие незаконосъобразно наказателно постановление, действия или бездействия в рамките на административно наказване, то и исканията за обезщетяване на направени разноски в производството по обжалване подлежат на разглеждане по същия ред.

При това положение и с оглед задължителния характер на тълкувателните постановления съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт са задължителни, се налага извода, че при преценка основателността на предявен иск за обезщетение за вреди от категорията на процесния, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, разглеждан по реда на чл. 203 и сл. АПК, отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление следва да се преценява като отменен незаконосъобразен административен акт, постановен от административен орган /или длъжностно лице/ при изпълнение на административна дейност. Както са приели висшите по степен магистрати, макар наказателното постановление, с което се налага административно наказание, да не е индивидуален административен акт по определението на чл. 21, ал. 1 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява властнически акт и е правен резултат от санкционираща административна дейност.

На следващо място следва да бъде съобразено и ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 от 15.03.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на Върховен административен съд, според което при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон.

Изложеното до тук съотнесено към конкретиката на настоящия казус налага да се приеме следното:

Съгласно чл. 203, ал. 1 АПК исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица се разглеждат по реда на Глава единадесета, а за неуредените въпроси за имуществената отговорност се прилагат разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Чл. 1 ЗОДОВ постановява, че държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като исковете се разглеждат по реда на Административнопроцесуалния кодекс.

За да възникне правото на иск за обезщетение задължително е необходимо наличието на няколко, кумулативно определени предпоставки, а именно: причинена вреда - имуществена или неимуществена;  незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или по повод изпълнението на административна дейност; пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или бездействието, и настъпилата вреда. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Условие за допустимост на иска (чл. 204, ал. 1 АПК) е административният акт да бъде отменен по съответния ред (в конкретния случай отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление, каза се следва да се преценява като отменен незаконосъобразен административен акт). В този смисъл предявеният от ищеца иск се явяват допустими, доколкото няма спор, че НП № 1036/28.11.2017 г. на Заместник кмета ОР в Община Пловдив, е отменено по съответния ред (с Решение № 65/11.01.2018 г., постановено по АНД № 8220/2017 г. по описа на ПРС).

От материалите по приложеното АНД № 8220 по описа за 2017 г. на ПРС и според констатациите на решаващия съд изложени в отменителното решение, НП № 1036/28.11.2017 г. г. на Заместник кмет ОР в Община Пловдив, е издадено в нарушение на закона и като такова се явява незаконосъобразно. Решението на съда (№ 65/11.01.2018 г.) е влязло в законна сила на 30.01.2018 г., т.е. налице е първият елемент от фактическия състав на иска за обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Касае се за противоправно поведение от страна на ответника, изразяващо в издаването на незаконосъобразен акт.

Тук именно следва да се посочи, че според чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ, когато в закон или указ е предвиден специален ред на обезщетяване, този закон не се прилага. Тази разпоредба обаче, е неприложима към настоящия случай, тъй като не е налице специален закон, който да предвижда обезщетяване за вреди, представляващи разноски за осъществена адвокатска защита в рамките на воденото административнонаказателно производство. С плащането на уговорения адвокатски хонорар е настъпила вреда в патримониума на ищеца, която е в пряка причинна връзка с издаденото незаконосъобразно НП, тъй като същият е упражнил законното си право да ползва адвокатска защита в административнонаказателния процес. Освен това нито ЗАНН, нито субсидиарно приложимият НПК, предвиждат ред, по който направените разноски в рамките на съдебното производство за осъществена адвокатска защита да бъдат възстановени на жалбоподателя в случай, че издаденият срещу него акт (НП или ЕФ) бъде отменен като незаконосъобразен. Нещо повече в тази връзка изрично е постановено и ТР № 2/03.06.2009 г. на ВАС - ОСС от I и II колегия на ВАС, по тълкувателно дело № 7/2008 г., според което административните съдилища не присъждат разноски в производствата по касационни жалби срещу решенията на районните съдилища по административнонаказателни дела. Следователно, тъй като съдебните разноски не подлежат на присъждане в рамките на административнонаказателното производство, за жалбоподателя не съществува друг правен способ да претендира същите, освен по исков ред.

Няма съмнение и спор, че от издаването на обсъждания противоправен акт, за ищеца са настъпили имуществени вреди, изразяващи се в направени разноски за адвокатско възнаграждение в производството по обжалване на процесното НП. В случая ищецът, не би заплатил адвокатско възнаграждение и респективно това не би представлявало вреда, ако при осъществяване на своята административнонаказваща дейност длъжностното лице бе съобразило материалния и процесуалния закон за налагане на административни наказания. Налице е пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата за лицето вреда, поради което и ответникът следва да заплати на ищеца обезщетение за причинените му имуществени вреди в резултат от незаконосъобразно издаденото НП.

Във връзка с възражението на ответника за прекомерност на заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение по АНД № 8220 по описа за 2017 г. на ПРС, е необходимо да се посочи следното:

В мотивите на цитираното по-горе Тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г. на ВАС, е отбелязано, че съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА) - да е "обоснован и справедлив", тоест да е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото ѝ от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството. В чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е предвидено, че за процесуално представителство, защита и съдействие по дела срещу наказателни постановления, в които административното наказание е под формата на глоба, имуществена санкция и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по правилата на чл. 7, ал. 2 върху стойността на санкцията, съответно обезщетението, но не по-малко от 300 лв., а за процесуално представителство, защита и съдействие по дела от административнонаказателен характер извън случаите по ал. 2 възнаграждението е 300 лв. (чл. 18 ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г.). С процесното НП на ищеца е наложена административно наказание – глоба в размер на 50 лв., за което минималният размер на адвокатското възнаграждение определено по правилата на чл. 18, ал. 2 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г., възлиза на 300 лв., а договореният и заплатен от ищеца размер на адвокатското възнаграждение е в размер на 400 лв.

С оглед материалния интерес по делото (50 лв.) и обстоятелството, че оказаната от адвокат А. правна помощ се изразява в изготвяне на жалба срещу процесното НП и лично явяване в едно съдебно заседание пред РС – Пловдив, настоящият съдебен състав намира, че в процесния случай уговореният и заплатен от ищеца размер на адвокатското възнаграждение, който каза се е в размер на 400 лв., не може да се определи като съразмерен и съответстващ на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата - "справедлив и обоснован".

Изложеното до тук налага искът за претендираното обезщетение за имуществени вреди да бъде уважен в размер на 300 лв., а за разликата над 300 лв. до пълния предявен размер от 400 лв. искът ще следва да бъде отхвърлен

Основателна при това положение се явява и претенцията на ищеца обезщетението, да се присъди ведно със законната лихва, считано от 30.01.2018 г. - датата на влизане в сила на решението, с което се отменя наказателното постановление, до окончателното му изплащане. В този смисъл Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК. Според това тълкувателно решение, обезщетение за вреди от незаконни административни актове, може да се иска след тяхната отмяна с решение на съда, като унищожаеми, а при нищожните - с констатиране на нищожността в самия процес по обезщетяване на вредите. В първия случай вземането за обезщетение за вреди става изискуемо от момента на влизане в сила на решението, с което се отменя незаконния административен акт. В случай, че вредите произтичат от нищожен акт - от момента на неговото издаване. От така определените моменти на изискуемост, започва да тече погасителната давност и се дължи мораторна лихва.

С оглед изхода на спора, на основани чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, на ищеца следва да бъдат присъдени сторените в производството разноски.

Преди съдът да се произнесе относно размера на тези разноски, е необходимо първо да бъде обсъдено възражението на ответника относно прекомерността на адвокатското възнаграждение.

В конкретния случай по делото са представени доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. Материалният интерес в случая също е в размер на 400 лв. (обезщетение за имуществени вреди). Възнаграждението за един адвокат изчислено по правилата на чл. 8, ал. 1, т. 1 от  Наредба № 1 от 09.07. 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 300 лв. При това положение, настоящият състав преценява възражението за прекомерност на адвокатския хонорар като основателно, и съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, както и обстоятелството, че по делото е проведено едно единствено съдебно заседание, приема че на ищеца трябва да бъдат заплатени разноски, представляващи възнаграждение за един адвокат именно в размер на 300 лева.

С оглед изложеното, разноските в производството, които следва да бъдат присъдени на ищеца, се констатират в размер на 310 лв. – заплатените държавна такса (10 лв.) и адвокатско възнаграждение (300 лв.).

 

Така мотивиран, Пловдивският Административен съд, ХVІІ състав,

 

Р  Е  Ш  И :

 

ОСЪЖДА Община Пловдив, да заплати на Д.С.М., ЕГН **********, с посочен в жалбата адрес: ***, сумата в размер на 300 лв., ведно със законна лихва, считано от 30.01.2018 г. до окончателното изплащане на сумата.

ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 300 лв. до пълния предявен размер от 400 лв.

ОСЪЖДА Община Пловдив, да заплати на Д.С.М., ЕГН **********, с посочен в жалбата адрес: ***, сумата в размер на 310 лв., представляваща направените по делото разноски за заплащане на държавна такса и адвокатско възнаграждение.

 

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в четиринадесет дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.

 

 

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: