Р Е Ш Е Н И Е

№ 9

 

Град Пловдив, 05 януари 2017 година

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ, І отделение, ІV състав, в открито заседание на първи декември две хиляди и шестнадесета година, в състав:

                                  Административен съдия: Анелия Харитева

при секретар С.Д., като разгледа докладваното от съдията административно дело № 1840 по описа на съда за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.156 и сл. от ДОПК.

Образувано е по жалба на Д.С.С. *** против ревизионен акт № Р-26-1306156-091-001 от 26.04.2016 г., издаден от П.Д.С., началник сектор в ТД Пловдив на НАП, възложил ревизията, и А.Н.Б., главен инспектор по приходите в ТД Пловдив на НАП, ръководител на ревизията, потвърден с решение № 471 от 12.07.2016 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ Пловдив при ЦУ на НАП в частта на установените задължения за задължителни осигурителни вноски на самоосигуряващо се лице, както следва: за ДОО за 2009 г. в размер на 405,60 лева и лихви 424,28 лева, за ЗО за 2007 г., 2008 г. и 2009 г. общо в размер на 321,23 лева и лихви 235,66 лева и за ДЗПО-УПФ за 2009 г. в размер на 156 лева и лихви 163,20 лева.

Според жалбоподателя ревизионният акт е незаконосъобразен, необоснован и неправилен. Твърди се, че жалбоподателят не е лицето, което фактически е упражнявало стопанската дейност, защото не е пребивал в страната. Иска се отмяна на ревизионния акт и присъждане на разноските по делото.

Ответникът чрез процесуалния си представител моли да се отхвърли жалбата и претендира юрисконсултско възнаграждение.

Настоящият състав на Административен съд Пловдив намира, че жалбата е подадена от активно легитимирана страна, имаща право и интерес от обжалването, тъй като с оспорения ревизионен акт за дружеството се създават нови публични задължения. Ревизионният акт е обжалван в срок пред горестоящия в йерархията на приходната администрация орган, който с решението си го е потвърдил. Изпълнението на изискването за изчерпване на административното оспорване и подаването на жалба до административния съд в рамките на предвидения в чл.156, ал.1 ДОПК срок, налагат извод, че жалбата е допустима, а разгледана по същество, тя е неоснователна поради следните съображения:

Ревизията е образувана със заповед за възлагане на ревизия № 1306156 от 13.12.2013 г., изменена със заповеди за изменение на заповед за възлагане на ревизия № Р-26-1306156-020-002 от 23.12.2015 г. и № Р-26-1306156-020-003 от 27.01.2016 г., всичките издадени от П.  С., началник сектор „Ревизии“ в ТД Пловдив на НАП. Ревизията обхваща установяване на задължения за периода 01.01.2007 г. – 31.12.2012 г. за данък върху доходите на физически лица – свободни професии, граждански договори и др., ДОО за самоосигуряващи се лица, здравно осигуряване за самоосигуряващи се лица и универсален пенсионен фонд за самоосигуряващи се лица. Въз основа на събраните доказателства е съставен ревизионен доклад № Р-26-1306156-092-001 от 09.03.2016 г., който е послужил като основание за издаване на оспорения ревизионен акт № Р-26-1306156-091-001 от 26.04.2016 г. – предмет на настоящото съдебно производство.

Съдът намира, че в хода на ревизионното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да са основание за отмяна на ревизионния акт само на това основание. Заповедта за възлагане на ревизия е издадена от длъжностно лице, надлежно упълномощено въз основа на заповеди № РД-09-1301 от 01.11.2012 г. и № РД-09-518 от 30.04.2014 г. на директора на ТД Пловдив на НАП, а сроковете за извършването на ревизията са съобразени с предвидените в чл.114 ДОПК срокове. Извършените процесуални действия и събраните доказателства в хода на ревизионното производство са осъществени по реда на ДОПК и при спазване на основните принципи на кодекса. Ревизионният доклад и ревизионният акт са издадени от компетентните за това органи по приходите и в сроковете по чл.117, ал.1 и чл.119, ал.2 ДОПК. Както ревизионният доклад и ревизионният акт, така и решението на горестоящия в приходната администрация решаващ орган са били надлежно съобщени на жалбоподателя, който в предвидените по ДОПК срокове ги е обжалвал, т.е., на ревизираното лице е била осигурена възможност да упражни правото си на защита в пълен обем.

Ревизионното производство е образувано във връзка с резултатите от извършена проверка в Община Харманли на 22.11.2012 г., приключила с издаването на протокол № 4098, при която е установено, че в сградата на общината е поставен вендинг автомат за продажба на топли напитки въз основа на договор за наем № 430 от 30.12.2008 г., сключен между Община Харманли като наемодател и Д.С.С. като наемател. В хода на проверката от Община Харманли са изискани и са представени 16 фактури за платен наем, 15 приходни касови ордери и едно платежно нареждане от 27.04.2009 г. за платени наеми за 2009 г., 2010 г., 2011 г. и 2012 г., декларация от кмета на Община Харманли за осъществяваната от Д.С. дейност по договора за наем за периода от 01.01.2009 г. до 21.11.2012 г., който договор е прекратен със заповед № 1171 от 30.11.2012 г. на кмета на общината. Констатирано е, че за осъществяваната дейност – търговия на дребно в търговски обект до 100 кв.м, на основание чл.61з ЗМДТ Д.С. подлежи на облагане с годишен патентен данък.

След анализ на наличната документация в архива и информационната система на НАП, събраните в хода на ревизията документи и получената информация от специализирани контролни и други органи ревизиращият екип е направил констатация, че жалбоподателят е осъществявал стопанска дейност, за която не са подадени годишни данъчни декларации по чл.50 ЗДДФЛ и в нарушение на чл.1, ал.2 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица и българските граждани на работа в чужбина и морските лица жалбоподателят не е подал декларация за  започване на трудова дейност и за вида осигуряване като самоосигуряващо се лице, съответно не е правил задължителни осигурителни вноски, не е подал информация с декларация обр.1 и обр. 6 за ревизирания период.

Установено е, че жалбоподателят в качеството на самоосигуряващо се лице, упражняващо трудова дейност (дейност, която подлежи на облагане с патентен данък, въпреки че не е бил регистриран като едноличен търговец), не е внасял в срок авансово дължимите вноски за задължителни осигурителни вноски върху минималния месечен размер на осигурителния доход, определен със ЗБДОО за съответната година. Ревизиращите органи са изготвили таблици, в които са посочени месечният осигурителен доход и дължимите вноски по отделните фондове. Вноските са дължими на основание чл.5, ал.2 КСО и чл.33, ал.1, т.1 ЗЗО. В съответствие с чл.6, ал.2, 7 и 8 КСО и чл.40, ал.1, т.2 ЗЗО органите по приходите са определили дохода, върху който са дължими осигурителните вноски. За невнесените в законоустановения срок авансови вноски за ДОО, ДЗПО-УПФ и здравно осигуряване са начислени лихви на основание чл.113 КСО и чл.107 ЗЗО, във връзка с чл.175 ДОПК.

Представените от Д.С. справка за трудов стаж, издадена от правителството на Испания, Министерството на труда и социалните грижи, и удостоверение за гражданска регистрация, издадено от Централния регистър за чужденци в местната дирекция на Торремолинос, според органите по приходите не доказват постоянното пребиваване на Д.С. в Испания и невъзможността същият да извършва дейност и в България. Още повече, че в хода на ревизията е установено, че след регистрацията от 12.02.2008 г. като пребиваващ в Испания Д.С. е работил по трудов   договор в „Лъки 1“ ООД за периода м.07.2008 г. – м.08.2009 г. в България и е бил осигуряван от работодателя съгласно българското законодателство. Според органите по приходите справката за трудов стаж удостоверява, че трудовата заетост на Д.С. е била 61 дни през 2010 г., 16 дни през 2011 г., когато е получавал и помощ за безработица, т.е., липсва документ, удостоверяващ, че за ревизираните години спрямо жалбоподателя е приложимо законодателство-то на Испания. Съответно жалбоподателят дължи задължителни осигурителни вноски по българското законодателство.

             В хода на съдебното производство за установяване на възраженията на жалбоподателя е разпитан свидетеля П.В., който посочва, че за въпросната машина се явил на търг в община Харманли, който спечелил, но не сключил договора, защото явилият се втори кандидат вдигнал много високо цената. На повторния търг свидетелят нямал право да участва, затова вместо него в търга участвал Д.С. и го спечелил, съответно договорът за наем бил сключен между Д. и общината. Уговорката между двамата била Д. само да се яви на търга, а след това П. обслужвал машината, той я експлоатирал, той извършвал фискализацията и всичко останало.

            Съдът не кредитира показанията на свидетеля, защото намира същите за необективни, непоследователни и общи. Свидетелят, макар че твърди, че той самият е упражнявал дейността, дори не си спомня годината, в която е проведен търгът и е започнал да експлоатира машината. Свидетелските показания не кореспондират със събраните по делото доказателства, конкретно с договора за наем, който е писмен и действителен договор въпреки твърдението за неговата привидност, която обаче не е прогласена от съда в съдебно производство по общия исков ред. В този смисъл не следва да бъдат кредитирани свидетелските показания, макар чрез тях свидетелят да твърди неизгодни за себе си факти, като установяващи действителната воля на страните по договора за наем, защото подобно доказване не може да бъде успешно проведено в рамките на административно съдебно производство.

Затова и с оглед липсата на обективност и конкретика в свидетелските показания следва да се приеме, че в хода на съдебното производство не бяха събрани нови доказателства, установяващи по безспорен и категоричен начин факти, различни от вече установените в хода на ревизионното производство и имащи значение за правилното определяне на публичните задължения на жалбоподателя.

            При тези факти съдът намира, че оспореният ревизионен акт е законосъобразен и не са налице основания за неговата отмяна.

Неоснователно и недоказано е възражението на жалбоподателя, че друго лице е осъществявало търговската дейност с вендинг машината и е получавало доходите от нея. Както се каза вече, за установяване на това твърдение от страна на жалбоподателя се събраха единствено свидетелски показания, които не се кредитират, тъй като са необективни, неконкретни и не кореспондират на събраните писмени доказателства. Наличието на сключен писмен договор за наем на машината е категорично доказателство, че именно наемателят е лицето от чието име и за чиято сметка се осъществява стопанската дейност, съответно наемателят е лицето, което дължи плащането на данъци и задължителни осигурителни вноски върху доходите, реализирани при упражняването на дейността.

Пребиваването на жалбоподателя в Испания също не е безспорно и категорично доказателство за това, че дори търговската дейност да е осъществявана от друго лице е била осъществявана и за сметка на това друго лице, а не за сметка на жалбоподателя. Между жалбоподателя и П.В. липсва сключен писмен договор с достоверна дата, който евентуално да играе ролята на своеобразно обратно писмо (контра летър), макар и да не изхожда от страните по договора за наем, в което да е обективирана действителната им воля и което да е индиция, че търговската дейност е била осъществявана от и за сметка на друго лице, макар че това обратно писмо според настоящия съдебен състав не може да преодолее доказателствената сила на писмения договор за наем № 430 от 30.12.2008 г., сключен между Община Харманли като наемодател и Д.С.С. като наемател, че именно Д.С. е данъчно задълженото лице за плащане на данъци и задължителни осигурителни вноски за доходите, реализирани от дейността.  

Съгласно чл.13, т.2, б.б от Регламент (ЕИО) № 1408/71, действащ за периода 2007 г. – 2009 г., лице, което е самостоятелно заето на територията на една държава-членка, е подчинено на законодателството на тази държава, дори и ако пребивава на територията на друга държава-членка. Т.е., жалбоподателят като самоосигуряващо се лице за дейността, упражнявана на територията на България, е подчинено на българското данъчно и осигурително законодателство, като е без правно значение пребиваването му в Испания и вида на това пребиваване – временно или постоянно, доколкото основният принцип, залегнал в Регламент (ЕИО) № 1408/71, е, че лицето се подчинява на законодателството на държавата, където работи, дори ако постоянно пребивава в друга държава (lex loci laboris). Като се има предвид и вписването, направено от България в приложение VІІ на Регламент (ЕИО) № 1408/71, съгласно което лицето е подчинено едновременно на законодателството на две държави-членки, когато е самостоятелно заето лице в България и наето на платена работа в друга държава-членка, следва да се приеме, че органите по приходите правилно и законосъобразно са определили осигурителните задължения на жалбоподателя.

За периода 2007-2009 г. жалбоподателят е извършвал трудова дейност (продажба на топли напитки чрез самопродаваща машина), поради което се явява самоосигуряващо се лице, като видът, размерът и срокът за внасяне на осигурителните вноски се определят от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица и българските граждани на работа в чужбина. Правилно на основание чл.6 КСО са определени авансовите и окончателните осигурителни вноски за държавното обществено осигуряване, а на основание чл.40 ЗЗО авансовите и окончателните здравноосигурителни вноски. Лихвата като акцесорно задължение поради несвоевременното разчитане с бюджета се явява дължима поради основателността и дължимостта на основните задължения за задължителни осигурителни вноски.

Водим от всичко изложено съдът намира, че жалбата като неоснователна следва да бъде отхвърлена. С оглед изхода на делото и направеното искане от процесуалния представител на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, същото като основателно следва да бъде уважено и да бъде осъден жалбоподателя да заплати на ответната дирекция сумата 349 лева съгласно чл.8, ал.1, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Затова и на основание чл.160 ал.1 и чл.161 ал.1 ДОПК Административен съд Пловдив, І отделение, ІV състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д.С.С., ЕГН **********,***, против ревизионен акт № Р-26-1306156-091-001 от 26.04.2016 г., издаден от П.Д.С., началник сектор в ТД Пловдив на НАП, възложил ревизията, и А.Н.Б., главен инспектор по приходите в ТД Пловдив на НАП, ръководител на ревизията, потвърден с решение № 471 от 12.07.2016 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ Пловдив при ЦУ на НАП в частта на установените задължения за задължителни осигурителни вноски на самоосигуряващо се лице, както следва: за ДОО за 2009 г. в размер на 405,60 лева и лихви 424,28 лева, за ЗО за 2007 г., 2008 г. и 2009 г. общо в размер на 321,23 лева и лихви 235,66 лева и за ДЗПО-УПФ за 2009 г. в размер на 156 лева и лихви 163,20 лева.

ОСЪЖДА Д.С.С., ЕГН **********,***, да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” град Пловдив при ЦУ на НАП сумата от 349 (триста четиридесет и девет) лева, юрисконсултско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния административен съд с касационна жалба в 14-дневен срок от съобщаването.

 

                                 

Административен съдия: