РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ

 

 

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

№ 2363

 

гр. Пловдив 13.12.2016 год.

 

 

 

     В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

 

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ІІ отделение, ХІІ състав, в публично съдебно заседание на петнадесети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА МИХАЙЛОВА

 

при секретаря Р.П.  и участието на прокурора ВАНЯ ГРУЕВАкато разгледа докладваното от СЪДИЯТА МАРИАНА МИХАЙЛОВА административно дело № 2761 по описа за 2014 год. на Пловдивския административен съд, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.203 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

          Ищецът К.Г.Д. с ЕГН **********, с настоящ адрес ***  чрез адв. И.П. ***, е предявил искова молба против ответникът Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”, да бъде осъден да му заплати обезщетение в размер на 3600 лв. за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в преживени страдания, неудобство и физически дискомфорт за периода 02.04.2012г. до 20.04.2012г. (за 18 дни), от незаконосъобразни действия и бездействия  на съответния административен орган или длъжностно лице, по време на престоя му в следствения арест в град Пловдив, изразяващи се в следното: 1) неосигуряване на нормални хигиенни условия, изразяващи се в намален достъп на дневна светлина и въздух в помещенията, където е пребивавал ищеца – нарушение на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС; 2) липса на нормални хигиенни условия в помещенията, където е пребивавал ищеца, изразяващи се конкретно в непочистване с препарати и дезинфектанти на пода на помещението, тоалетните и баните - нарушение на чл.151 от ЗИНЗС; 3) липса на необходимата храна за ищеца, който изрично е заявил, че е вегетарианец и изповядва „хиндуизъм“ като религия – нарушение на чл.84, ал.1, т.2 от ЗИНЗС. В исковата молба е посочено, че е нарушен и чл.4 ал.1 от Закона за защита от дискриминация, тъй като не е извършено съобразяване с религията, изповядвана от ищеца. Изложено е, че не са изпълнени указанията на чл.121, ал.1 от ЗИНЗС, както и чл.257, ал.6 от ЗИНЗС.  Сочи, че е налице нарушение и на общото правило на чл.3, ал.2, т.2 и 3от ЗИНЗС.

Ответникът - Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”, чрез процесуалния си представител, оспорва предявените искови претенции.

Представителят на Окръжна Прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност и недоказаност на исковата молба и счита, че същата следва да бъде отхвърлена.

Административен съд – гр. Пловдив, в настоящия състав, като прецени процесуалните предпоставки за допустимост на предявените искове, с оглед възраженията на ответника, прие за установено следното :

Съгласно чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ /Доп. - ДВ, бр. 105 от 2005 г., изм., бр. 30 от 2006 г./ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Регламентираната отговорност е специален вид отговорност за непозволено увреждане на граждани и юридически лица от дейността на администрацията. В случая исковете се разглеждат по реда на АПК, като се касае за специална подсъдност, регламентирана в разпоредбата на чл.1, ал.2 от ЗОДОВ, произтичаща от общата подведомственост на административните съдилища по чл.128,ал.1, т.5 от АПК. По аргумент от чл. 1, ал. 2 ЗОДОВ, исковете по чл. 1, ал. 1 от същия закон се разглеждат по реда, установен в АПК. В същият смисъл е предписанието на чл. 203 АПК, според който исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица се разглеждат по реда на глава ХI "Производства за обезщетения" от АПК.

            В разпоредбата на чл.204 от АПК са въведени специални предпоставки за допустимост на предявените искове по Глава ХІ от АПК, наред с общите предпоставки за допустимост на исковете,  предвидени в ГПК. Така, съгласно разпоредбата на чл. 204, ал.1 от АПК, иск може да се предяви след отмяната на административния акт по съответния ред. Изключение от това правило е предвидено в разпоредбите на ал.3 и 4 от АПК, където липсва изискване за предварително произнасяне с влязъл в сила административен акт или съдебно решение относно нищожността на административния акт, респ. незаконосъобразността на действието или бездействието. Така, съгласно изричното правило на чл.204, ал.3 и 4 от АПК нищожността на акта, респ. незаконосъобразността на действието или бездействието се установява пред съда, пред който е предявен искът за обезщетение. Тоест, когато твърдяните вреди са настъпили от нищожен административен акт, незаконосъобразни действия или бездействия на административен орган или длъжностни лица, при или по повод изпълнение на административна дейност, предварителното установяване на нищожността или незаконосъобразността, не е процесуална предпоставка нито за завеждане на делото, нито за ангажиране на отговорността. Необходимо е обаче в исковото производство, сезираният съд да установи нищожността на акта, респективно незаконосъобразността на действието или бездействието, което може да стане по два начина : преюдициално в мотивите на решението, а когато има обективно съединяване на иск за обезщетение с оспорване на административния акт по чл.149, ал.5 от АПК и/или с искане по Глава ХV от дял III на АПК, съдът се произнася с един съдебен акт. В настоящият случай, съобразно твърденията в исковата молба се претендират вреди, произтичащи от незаконосъобразни действия и бездействия при или по повод осъществяване на административна дейност, поради което съдът следва преюдициално да се произнесе по незаконосъобразността на действията и бездействията при разглеждане на делото по същество. Във връзка с обсъждане на въпроса за допустимостта на исковата молба, следва да се посочи още, че наличието на елементите от фактическия състав за ангажиране отговорност по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ имат отношение към основателността на иска, а не към неговата допустимост. /така Определение № 8484 от 25.06.2009 г. на ВАС по адм. д. № 8437/2009 г., III о., Определение № 14030 от 17.12.2008г. на ВАС, по адм.дело № 9536/2008г., ІV о., Определение № 1492 от 4.02.2009 г. на ВАС по адм. д. № 579/2009 г., III о./.

          Отговорността на държавата по чл. 1 ЗОДОВ е безвиновна, обективна отговорност за вреди, причинени на граждани и юридически лица от незаконни действия или бездействия при и по повод изпълнение на административна дейност, поради което чл. 7, ал. 1 от с. з. указва, че искът за обезщетение се предявява срещу органите по чл. 1, ал. 1, от чийто незаконни актове, действия и бездействия са причинени вредите. В чл. 205 АПК пък е посочено, че искът се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Особеното за производството по чл.203-207 от АПК е, че законодателят изрично е посочил срещу кого трябва да се насочи искът по чл.1 ал.1 от ЗОДОВ и от кого следва да се търси обезщетение, като в този случай изискванията за пасивната материалноправна легитимация съвпадат с тези за пасивната процесуална легитимация. Процесуалните предпоставки за исковото производство са свързани с възникването на право на иск и надлежното му упражняване. Процесуалната легитимация на ответника е сред положителните абсолютни процесуални предпоставките за възникване на правото на иск, а липсата й има за последица недопустимост на иска и задължение на съда да прекрати образуваното съдебното производство. Ето защо, предявяването на исковата претенция срещу ненадлежна страна има за последица недопустимост на иска. В този смисъл е т. 6 от ТР № 3/2004 г. на ВКС и разпоредбата на чл. 205 от АПК, която посочва кой може да бъде ответник, а именно юридическото лице, в състава на което е включен административния орган, от чийто незаконен акт, действие или бездействие са причинени вредите, то има самостоятелна правосубектност и може да отговаря за вреди по чл.1 ал.1 от ЗОДОВ. С настоящия иск се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразни бездействия на длъжностни лица от администрацията на ареста – гр.Пловдив. Прякото ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби се осъществява от Главна дирекция ”Изпълнения на наказанията” съгласно чл. 12 от ЗИНЗС, която е  юридическо лице към министъра на правосъдието със седалище София и е на бюджетна издръжка.  Съгласно чл. 16 от ЗИНЗС областните служби "Изпълнение на наказанията" обединяват, ръководят и контролират дейността на пробационните служби и арестите, а съгласно ал. 3 на чл.12  затворите и областните служби "Изпълнение на наказанията" са териториални служби на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията".

При така изложеното, настоящият състав на съда намира, че исковите претенции са процесуално ДОПУСТИМИ, като предявени от активно легитимирано лице, притежаващо правен интерес, с оглед фактическите твърдения, че е претърпял неимуществени вреди, вследствие на допуснати незаконосъобразни действия или бездействия на съответния орган. Разгледани по същество, исковите претенции са НЕОСНОВАТЕЛНИ. 

           Като събра и обсъди представените по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът прие за установено следното от фактическа страна :

По делото е приложена справка от ГДИН – Затвор Бургас изх. № 829/12 от 05.11.2014 г., видно от което К. Г.Д. е  многократно осъждан в периода 2004-2014 г., изтърпяващ наказание лишаване от свобода в размер на 3г. и 6м. (начало на наказанието 21.05.2012г.). В справката е посочено, че същият е страдал от заболяване – хроничен вирусен хепатит „С“ като е приемал медикамента „Интерферон“ и че има становище от СБАЛЛС – София, терапията с интерферон да продължи след изтърпяване на наказанието. Посочено е че лишеният от свобода от 15г. възраст употребява наркотици – хероин и всички други видове наркотици, с проведени повече от 3 лечения (в психодиспансер в гр. Бургас и домашен стационар). Изложено е че е склонен да предприема протестни действия – (гладна стачка). От постъпването си в затвора – Бургас на 30.11.2012г. многократно е депозирал жалби по едни и същи въпроси до всички инстанции, а поведението му е насочено към поставяне на ултимативни искания и претенции към администрацията, не работи в затвора и не получава възнаграждение.

В писмо от началник ОСИН – гр. Пловдив вх.№ 7279/16.04.2015г. е посочено, че ищецът Д. считано от 03.04.2012г. е бил задържан за срок от 72 часа в следствен арест в гр. Пловдив, в качеството си на обвиняем и с определение от 04.04.2012г. на ПРС му е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Посочено е, че за престоя си от 03.04.2012г. до 20.04.2012г. е бил настанен в килия № 118 с лицата М.Ц.А. и Й.Р. Н.. Приложени са дневни листове за получени продукти и вложени за приготовление на храна за лишените от свобода. Началник ОСИН е посочил, че няма данни К.Д. да е поискал различен хранителен режим, както и че най-малко 2 пъти в годината се извършва ДДД обработка в арест Пловдив. Видно от цитираното писмо арестантските помещения се почистват единствено от задържаните в тях лица, а общите помещения от лишените от свобода, назначени на длъжност хигиенист.

С писмо вх.№ 4459/06.03.2015г. от страна на ГДИН (лист 62 от делото) са представени 3 бр. фактури за доставка на препарат за дезинсекция и дератизация (№ 0000000127/15.02.2012г., 0000000231/21.11.2012г., 0000000205/24.08.2012г.) издадени от „Х.-99“ ЕООД, с получател ОСИН Пловдив и протоколи от извършени ДДД обработки в арест – гр.Пловдив, както следва: от 15.02.2012г. за дератизация и дезинсекция,  от 12.09.2012г. за дератизация, от 10.10.2012г. за извършена дератизация, от 21.11.2012г. за дератизация и за дезинсекция. От протоколите за извършена дератизация е видно, че е извършена цялостна обработка с обработена площ 2400 кв.м. с препарат Вертокс паста, карантинен срок 24 ч., а от протоколите за извършена дезинсекция е видно, че е извършена цялостна обработка с обработена площ 2400 кв.м. с препарат Фендона, карантинен срок 30 мин. От протоколите за извършена външна бариерна дератизация е видно, че от подменените примки на вътрешните и външни отровни точки липсват следи от гризачи.

    По настоящото дело от страна на ответния орган са приложени водените и съхранявани документи в арестантското дело на ищецът (лист 96-109), както и дневните листове за получени продукти и вложени в казана за приготовление на храна за лишените от свобода за процесния период (лист 110 – 120). Приложено е и копие от книгата за извършени проверки, предписания и контрол от медицинските специалисти към ареста, видно от която за процесния период няма препоръки. От Медицинския институт към МВР по делото е входирана цялата медицинска документация на ищецът (лист 145- 184).

    От страна на ГДИН затвор Бургас  по делото са представени копия: на здравния картон на К.Д., 13 броя епикризи, 17 броя медицински направления, 13 броя медицински изследвания, първа страница от рецептурна книжка, медицински справки и докладни записки от МЦ – 6 броя, становище от ЛКК и др. (лист 187-256).

    От страна на ОСИН – Пловдив по делото е представена Заповед №  Л-6399/20.07.2017г. за вътрешния ред в арестите на Главна Дирекция "Изпълнение на наказанията" (лист 308-315).

По делото са разпитани в качеството на свидетели Б.Л.Д. и свидетелят И.Г.У..

В показанията си СВИДЕТЕЛЯТ Б.Л.Д. на длъжност „младши иснтруктор по охраната“ в ареста – гр.Пловдив, посочва че хигиената в заключените помещения, общи части, бани, тоалетни, външни коридори, кухни, санитарни възли, перални помещения се поддържа три пъти на ден с помощта на почистващи препарати, таблетки,  разтвори на хлорна основа. За останалото време свидетелят посочва, че горе, долу два пъти годишно се прави дезинфекция, дезинсекция и дератизация, а при необходимост допълнителни  санитарни обработки. За килиите излага, че задължение на задържаните лица е да поддържат сами хигиената си, като всички арестни помещения в ареста в град  Пловдив са с големи  прозорци (с размери 130 /140 и  140 / 140 см.) и с възможност задържаните лица сами да контролират достъпа на свеж въздух посредством механизъм във вътрешната стена на килията. Посочва, че килията, в която е пребивавал К.Д. е 12 кв.м., като към момента на задържането е бил с още едно лице, което дава допълнително пространство в килията. В свидетелските си показания Д. излага, че задържаните лица получават три пъти на ден храна с определени  количествени и качествени съставки, определени с Наредба № 2, както и че в случай, че има някакви претенции към храната, същите се подават в писмена форма от лишените от свобода, под формата на жалба, молба или декларация, като не е невъзможно да се изписва вегетарианска храна. Посочва, че такива не е имало подадени по време на задържането в ареста на ищеца К.Д.. Прозорците в спалните помещения са с площ от 2 квадрата. Относно тоалетните принадлежности свидетелят посочва, че администрацията на ареста в Пловдив осигурява на лицата вещи от първа необходимост – тоалетна хартия и  сапун. Всички останали принадлежности си ги осигуряват сами посредством свои близки. В случай,  че има противопоказания и  лишеният от свобода не може да  приема този вид храна, която му се предоставя от затвора, медицински специалист може да предложи друга храна, което предписание  на медицинския специалист за друга храна  е задължително.

Разпитания в с.з. от 20.09.2016г. СВИДЕТЕЛЯТ И.Г.У., сочи че с К. ***, когато и двамата били настанени там като “чужди делегати” 2012г. - 2013г. Посочва, че К. постоянно е бил недоволен от нещо и се оплаквал, че имало хлебарки, лоша хигиена. Относно храната свидетеля У. сочи, че ищецът му е споделял, че е болен от хепатит и не можел да яде всичко и че храната трябва да бъде вегетарианска, както и че има заболяване на черния дроб, затова трябва да има такъв специален режим. К. не бил споделял да изповядва някаква религия. Свидетелят сочи, че при запознаването си с ищецът последният изглеждал добре здравословно и спокоен.

    Съдът кредитира изцяло показанията на разпитаните в свидетели, тъй като същите са обективни, безпротиворечиви, последователни, взаимно се допълват и са относими към предмета на спора.

     В хода на съдебното производство е изслушана СЪДЕБНО-ТЕХНИЧЕСКА ЕКСПЕРТИЗА, чието заключение, прието без заявени резерви от страните, се свежда до следното: осигурената жилищна площ, на лишения от свобода отговаря на изискванията на чл. 43, ал.3 от ЗИНЗС (ДВ, бр. 25/2009г., доп. ДВ, бр. 42/2015 г.), тъй като помещението е с квадратура 12.4 кв.м., разполагащо с необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане на физическото и психическото здраве. Вещото лице посочва, че са осигурени всички условия за поддържане хигиената на ръцете и тялото, както и смяната на постелъчното бельо, и че под контрола на медицинския специалист и дежурните служители ежеседмично се извършва основно почистване и дезинфекция на спалните помещения и тези за общо ползване.  Относно осветлението в заключението е посочено, че с приоритет се осигурява естествено осветление, а когато то е недостатъчно, се прилага смесено/естествено и изкуствено/, като естественото осветление е достатъчно, имайки предвид съотношението площта на отвора към общата жилищна площ, съгласно чл. 113, ал.1 от Наредба № 7 от 22.12.2003г. Относно изкуственото осветление е посочено, че е с режим на работа непрекъснат през тъмната част на денонощието.

      В хода на съдебното производство е изслушана и СЪДЕБНО- МЕДИЦИНСКА ЕКСПЕРТИЗА, чието заключение е изготвено от д-р К.Т. – Г., специалист по вътрешни болести и гастро-ентерология и д-р Е.Н.Б., специалист по съдебна медицина  и е прието по делото, без заявени резерви от страните. Според експертите в здравословното състояние на ищеца няма заболявания или други особености обуславящи необходимостта от използване на вегетариански режим на хранене. В заключението е посочено, че хепатит „С“ не изисква вегетарианска храна, а избягване на мазнини и пържени храни, като в случай на приемане на храна с животински произход не е възможно да се отрази неблагоприятно на здравословното му състояние. Според вещите лица установената репликация на вируса след 2012 г. не се дължи на прием на невегетарианска храна, а на особености в размножаването на вируса. Експертите считат, че няма данни, чрез които да се обоснове извод, че ищецът е придобил заболяване, което да е в пряка причинно - следствена връзка с престоя му в ареста в гр. Пловдив през периода 02.04.2012 г. до 20.04.2012 г. В с.з. вещото лице д-р Б. сочи, че диетичната грешка не причинява размножаване на вируса.

    При така установеното от фактическа страна, настоящият състав на Административен съд – гр.Пловдив, намира следното от правна страна :

    В случая предвид заявените фактически основания и формулиран петитум на исковата молба, съдът квалифицира същата, като такава  по чл. 203 АПК, във вр. чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, а именно осъдителен иск за заплащане на обезщетение по реда на чл. 203 и сл. от АПК за претърпени неимуществени вреди от противоправни действия и бездействия на административни органи и длъжностни лица при ответната Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“.

    Съгласно чл.1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Така регламентирана отговорността е пълна, защото обхваща всички претърпени вреди, които съгласно чл. 4 от ЗОДОВ са в причинна връзка с незаконосъобразни актове, фактически действия или бездействия на длъжностни лица или административни органи при или по повод изпълнението на административна дейност.

    Във фактическият състав на отговорността на Държавата и общините, за дейността на администрацията се включват следните елементи: 1. незаконосъобразен акт, отменен по съответния ред, включително нищожен или оттеглен /съгласно чл. 204, ал. 3 от АПК/, или незаконосъобразно действие или бездействие на орган или длъжностно лице, при или по повод изпълнение на административна дейност /което се установява от съда, пред което е предявен искът за обезщетение, съгласно чл. 204, ал. 4 от АПК/; 2. вредоносен резултат, наличие на реална вреда, настъпила за ищеца /имуществена или неимуществена/; 3. пряка и непосредствена причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, незаконосъобразното действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат.  Тук под вредоносен резултат /вреда/ следва да се разбира отрицателната последица от увреждането, която засяга неблагоприятно имуществените права и защитените от правото блага на увредения, а под "пряка и непосредствена" се разбира тази вреда, която следва закономерно от незаконосъобразния административен акт, действието или бездействието на съответния административен орган, по силата на безусловно необходимата връзка между тях. При липса на някой от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на Държавата по посочения ред. Доказателствената тежест за установяване наличието на всички предпоставки се носи от ищеца, търсещ присъждане на обезщетение за вреди, съобразно общото правило на чл.154, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.144 от АПК за разпределение на доказателствената тежест. И накрая, следва да се посочи, че за да бъде уважен искът за вреди, следва доказването на фактите от хипотезата на правната норма да е пълно, съобразно общото правило на чл.154, ал.1 от ГПК, приложим в настоящото производство във връзка с препращащата норма на чл.144 от АПК.

В обсъждания контекст следва още да се посочи, че един акт, респ. действие или бездействие на административен орган са незаконни, когато противоречат на закона или на друг нормативен акт или когато не са предвидени в него, т. е. при липса на законово основание. В чл. 203 АПК и чл. 1 ЗОДОВ са употребени термините "актове", "действия" и "бездействия", за които няма легално определение.  Предвид и смисълът на чл. 250, чл. 256 и чл. 257 от АПК фактическото бездействие представлява неизпълнение на правно регламентирано задължение за административен орган или длъжностно лице, т. е. това са случаите, когато самата правна норма регламентира дължимото фактическо действие, а за да бъде едно действие незаконосъобразно трябва да е извършено в нарушение на материалните и процесуалните норми.

   Каза се, че наличието на елементите от фактическия състав за ангажиране отговорността по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ има отношение към основателността на исковата претенция по силата на съществуващата функционална връзка между нуждаещото се от защита материално право и правото на иск.

 Съгласно чл. 3, ал.1 от ЗИНЗС осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания на жестоко и нечовешко отношение. Съгласно чл. 3, ал.2, т.2 и т.3 от същия закон за изтезания, жестоко и нечовешко отношение се смятат: умишлено поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможности за човешко общуване и други виновно извършени действия или бездействия, които могат да причинят увреждане на здравето;  унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения, принуждава го да върши или да приеме действия против волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност.

  Аргумент в тази насока са и разпоредбите на чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи и чл. 29, ал.1 от Конституцията на Република България, според която никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, нечовечно или унижаващо отношение. Поради това следва да се приеме, че основно задължение на упражняващия ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода държавен орган – ГД „Изпълнение на наказанията“ - е да следи и да предотвратява всяко унижаване на човешкото достойнство на лицата, чиято лична свобода е ограничена с наложеното им наказание. Същият нормативен регламент подробно е развит и в цитираните по-горе в настоящото решение разпоредби на чл. 3, ал.2, т.2 и т.3 от ЗИНЗС.

  Разпоредбите на чл.3 и на чл.43, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на нормална битова среда в местата за лишаване от свобода. Съгласно разпоредбата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС, действала през процесния период, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите - за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. А съгласно разпоредбата на чл.43 ал.3 от ЗИНЗС минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може да бъде по-малка от 4 кв. м., но съгласно пар. 13 ПЗР ЗИНЗС обаче, разпоредбата на чл. 43 ал. 3 влиза в сила от 01.01.2019 г.  Въпреки последното, по делото безспорно се установи, че помещението в арест – гр.Пловдив, в което е бил задържан ищецът през процесния период, е с квадратура 12.4 кв.м., разполагащо с необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане на физическото и психическото здраве.

  Съгласно разпоредбата на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения се определят с правилника за прилагане на закона. С оглед изготвената по делото съдебно-техническа експертиза, и спредвид показанията на свидетеля Д. относно размерите на прозорците в процесното помещение, съдът приема за установено, че е осигурявана в достатъчна степен естествена светлина на настанените в килията лица, както и приток на свеж въздух. Следва да се отбележи, че възприятието за достатъчност на осветеност и приток на свеж въздух е субективно такова и зависи от физиологичното състояние на всеки човек. Няма данни по делото ищецът да страда от болести, които да изискват по голямо количество свеж въздух и светлина от нормално осигурените за всяко едно от останалите настанени в ареста лица.

  На следващо място относно твърденията на ищеца за липса на нормални хигиенни условия в помещенията, изразяващи се в непочистване с препарати и дезинфектанти на пода, тоалетните и баните, съдът счита за неоснователно.  Съгласно представената по делото Заповед №  Л-6399/20.07.2010г. за вътрешния ред в арестите на Главна Дирекция "Изпълнение на наказанията" (лист 308-315) т.25.1. хигиената в помещенията и местата за общо ползване се поддържа от задържаните лица ежедневно под контрола на командира на отделение, дежурния по арест, а медицинския специалист към ареста извършва контрол, чрез проверка и дава предписания, който отразява в дневника за извършени проверки предписания и контрол. А съгласно  т.25.2. на същата заповед килиите и общите помещения се дезинфекцират два пъти годишно или при необходимост под наблюдението  и контрола на медицинските специалисти от съответния сектор „Арести“. От представените по делото фактури се установява, че за 2012г. три пъти са доставяни препарати за дезинсекция и дератизация, а от представените протоколи за извършена ДДД обработка се установява, че цялостна дератизация в ОСИН Пловдив е извършена на 15.02.2012г., 12.09.2012г., 10.10.2012г. и 21.11.2012г., а цялостна дезинсекция в ОСИН Пловдив е извършена на 15.02.2012г. и 21.11.2012г. Видно от приложеното по делото копие от книгата за извършени проверки, предписания и контрол от медицинските специалисти към ареста за процесния период няма препоръки.

   Освен от представените от ответната страна писмени доказателства, неоспорени от ищеца, от които безспорно се установява периодично извършвана от ответника дезинсекция и дератизация, горните факти се  установяват и от изготвената по делото техническа експертиза, както и от показанията на свидетеля Д.. От техническата експертиза се установява, че в ареста – гр.Пловдив са осигурени всички условия за поддържане хигиената на ръцете и тялото, както и смяната на постелъчното бельо, както и че под контрола на медицинския специалист и дежурните служители ежеседмично се извършва основно почистване и дезинфекция на спалните помещения и тези за общо ползване.

    По отношение на исковата претенция за нанесени неимуществени вреди, поради неосигуряване на подходяща храна, съобразно религиозната принадлежност, съдът счита същата за неоснователна и недоказана.

   Съгласно чл. 84, ал. 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържане под стража по предписание на лекаря болните получават диетична храна. Спорният въпрос е при липса на изрична регламентация, задължаваща администрацията на арест – гр.Пловдив да осигури храна на лишените от свобода според тяхната религия, налице ли е бездействие и следва ли при тази празнота в закона да се прилагат пряко нормите на европейското законодателство, касаещо храната в арестите  и отказът на затворническата администрация да осигури на лишените от свобода храна, съобразно религиозните му убеждения - представлява ли  намеса на правото му на свобода на религията по чл. 9 от Конвенцията.

 В тази връзка следва да се отбележи, че в българското законодателсвто няма правна норма, която да задължава администрацията да осигурява храна, съобразно религиозната принадлежност. Още повече, че в случая ищецът не е направил изрично искане за предоставяне на вегетарианска храна. В показанията си свидетеля Д. изрично заявява, че в случай, че  лишените от свобода имат някакви претенции към храната, същите се подават в писмена форма от лишените от свобода, под формата на жалба, молба или декларация, като не е невъзможно да се изписва вегетарианска храна. Каквито и да е данни в тази насока не са ангажирани от ищеца, в чийто тежест е да докаже своите твърдения за незаконосъобразни действия или бездействия на администрацията на ареста, които да са в пряка връзка с настъпилите вреди.

 На следващо място по делото няма данни К.Д. да е отказвал да приема храна, за да възникне задължението на органа по чл.121  ал.1 от ЗИНЗС, когато лишеният от свобода отказва да приема храна и това създава опасност за живота или здравето му, по предписание на лекаря се вземат необходимите медицински мерки, в какъвто смисъл е и разпоредбата на чл.257 ал.6 от ЗИНЗС по отношение на обвиняемите и подсъдимите. Свидетеля У., сочи че К. му е споделял, че е болен от хепатит и не можел да яде всичко и че храната трябва да бъде вегетарианска, както и че  има заболяване на черния дроб, затова трябва да има такъв специален режим. В тази връзка следва да се съобрази обаче експертния извода на вещите лица по съдебно-медицинската експертиза, че заболяването хепатит „С“ не изисква вегетарианска храна, а избягване на мазнини и пържени храни, като в случай на приемане на храна с животински произход не е възможно да се отрази неблагоприятно на здравословното му състояние. Според вещите лица установената репликация на вируса след 2012 г. не се дължи на прием на невегетарианска храна, а на особености в размножаването на вируса.  Казано с други думи, в случая липсват незаконосъобразни действия на администрацията, които да са основание за присъждане на претендираното обезщетение за вреди.

  Следва да се отбележи, че ЕКПЧ е приложимо право и следва да се имат предвид нейните разпоредби в светлината на ефективното тълкуване и прилагане на законите, т.е.  основните права и свободи, които тя гарантира следва да могат да бъдат упражнявани и охранявани на практика без да се допуска ограничаване от вътрешното законодателство или при неговото прилагане. В този смисъл дори изрично да няма норма в ЗИНЗС и в ППЗИНЗС, че храната следва да се съобразява с религията, има норма, която забранява ограничаване на други права и свободи освен онези, които по необходимост са ограничени от изпълнение на наказанието. С други думи изпълнението не трябва да нанася вреди извън необходимите, достатъчните и неизбежните. 

Разпоредбата на чл.9 от ЕКЗПЧ провъзгласява свободата на мисълта, съвестта и религията като определя съдържанието на тази свобода, както и допустимите ограничения и тяхната цел. Свободата на религията включва право да бъде променена религията и да бъде изповядвана, чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали. Ограниченията на тази свобода могат да бъдат признати за допустими според чл.9 от ЕКЗПЧ, само ако са предвидени в закон и ако са необходими. Не е достатъчно закон да ограничава упражняването на една религия, но и целта, която се преследва с ограничаването трябва да съответства на чл. 9 ал.2 от ЕКПЧ. Изповядването на религията в пълен обем признат от ЕКПЧ или както се изисква по нейните канони не е възможно поради изпълнението на наказанието „лишаване от свобода”, но всички ограничения, които не са необходими за изпълнение на наказанието, не би следвало да бъдат налагани. Това е основополагащия принцип на който законите не би следвало да противоречат, както и подзаконовите и административните актове.

 В тази насока следва да се посочи, че храната, която се осигурява на всички лишени от свобода се утвърждава от Министъра на правосъдието и към нейния обем и състав са поставени условия от чл. 84 от ЗИНЗС. Съгласно чл. 84,ал. 2, т.1 от ЗИНСЗ /в сила от 01.06.2009 г./, лишените от свобода имат право на безплатна храна, достатъчна по химически и калориен състав, съгласно таблици, утвърдени от министъра на правосъдието, съгласувано с министъра на здравеопазването и министъра на финансите. В тази връзка по делото са представени  дневните листове за получени продукти и вложени в казана за приготовление на храна за лишените от свобода за процесния период, отговаряща на нормативноустановените изисквания.

 От показанията на свидетеля Д. се установи, че в случаите, когато  лишените от свобода имат някакви претенции към храната, заявяват своето желание писмено, като не е невъзможно да се изписва вегетарианска храна. Т.е. достатъчно е само да го заявят, но не и да го доказват и това също е съобразено с чл.9 от ЕКЗПЧ – всеки сам определя религията си. Свободата да се избира религия не може да се ограничи от други условия, освен от собственото желание и убеждение на човека. Друго тълкуване би противоречало на основните принципи за правата на човека. Известен факт е, че религията „хиндуизъм” забранява да се яде телешко и говеждо, тъй като кравата се смята за свещено животно, поради което изповядването на религията включва и съобразяване на храненето, но по този въпрос и във връзка с вредите,както вече бе казано, ищецът не е заявил изрично, че иска да му се предостави храна съобразена с религиозните му убеждения. Напротив, установява се, че през  целия процесен период на престоя на ищеца в следствения арест, на същия е предоставяна храна, която се осигурява на всички други и е съобразена с традиционното хранене в държавата. Само за яснота съдът  намира за нужно да отбележи, че ако човек всеки ден сменя религиозните си убеждения и иска предоставяне на условия за упражняването им, би било невъзможно да се изпълнят всички  претенции, без изрично заявяване на конкретното желание за изключване на определен вид (продукт) храна. Следователно исковата претенция и в тази част е неоснователна, тъй като не е установено незаконосъобразно бездействие на административен орган. Всички останали факти от състава на отговорността като причинната връзка и вредите са последици на бездействието, но щом то не е незаконосъобразно те не  биха могли да настъпят.

На следващо място ищецът претендира установяване на извършени спрямо него дискриминационни действия по смисъла на чл. 4 ЗЗДискр. Според легалното определение на пряка дискриминация, дадено с нормата на ал.2 на чл.4 от ЗЗДискр., тя  е налице в случаите, в които едно лице е третирано по-неблагоприятно, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, въз основа на признак, посочен в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. или в друг закон, или международен договор, по който Република България е страна.

Съгласно дадената законова дефиниция, "неблагоприятно третиране" представлява всеки акт, действие или бездействие, което пряко или непряко засяга права или законни интереси. В случая се твърди дискриминация, осъществявана от органи и служители от ареста – гр.Пловдив във връзка с несъобразяването с религията, която ищецът изповядва и която забранява храна с животински продукти. За да се квалифицира нарушаването на правото на равно третиране като пряка дискриминация, нормата на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. изисква неравното третиране да бъде основано на един или повече от обективните признаци, посочени неизчерпателно в тази разпоредба - пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние. Законът не разглежда всяко неравно третиране като дискриминация, за което следва да се ангажира отговорността на нарушителя. Поставянето на едно лице в неравнопоставено положение, в сравнение с други лица, когато не се дължи на някой от признаците, посочени в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., не съставлява дискриминация и за подобно третиране не може да се носи отговорност по реда на Закона за защита от дискриминация.

 В исковата молба е посочен обективен признак религия, на основата на който ищецът да е поставен в по-неблагоприятно положение, но по делото не се събраха доказателства за наличие на знание от органа или служителите на ареста – гр.Пловдив относно изповядваната от К.Д. религия. Дори напротив, свидетелят У., с който К. е бил настанен в ареста и двамата в качеството на “чужди делегати” през процесния период посочва, че К. не бил споделял да изповядва някаква религия, като постоянно е бил недоволен от нещо и се оплаквал, че имало хлебарки, лоша хигиена. Относно храната свидетеля У. сочи, че ищецът му е споделял, че е болен от хепатит и не можел да яде всичко и че храната трябва да бъде вегетарианска, за разлика от исковата молба, в която ищецът твърди, че храната му трябва да е вегетарианска, с оглед изповяданата от него религия. Предвид изложените твърдения съдът приема, че претенциите за дискриминационно отношение са неоснователни.

 Цитираното в исковата молба решение на ЕСПЧ по делото Я. срещу Полша е неотносимо към процесния случай, доколкото същото се касае за лице, за което съответната администрация е знаела за изповядваната религия и нуждата да се изключи продуктът месо от менюто.

 С оглед гореизложеното, съдът намира, че в случая не се установи да са налице твърдяните незаконосъобразни бездействия на административни органи и длъжностни лица от състава на ответника при или по повод осъществяване на административна дейност, като предпоставка за реализиране на отговорността по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, като оплакванията на ищеца в противния смисъл са неоснователни и недоказани, като, следва да се  посочи, че липсата, респ. недоказаността дори само на една от предпоставките по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е достатъчно за квалифициране на предявения иск като неоснователен и недоказан.

Казано с други думи, в случая анализа на събраните по делото доказателства обуславя извод, че не са налице кумулативно изискуемите предпоставки за реализиране отговорността на ответника.  С оглед гореизложеното исковите  претенции за обезщетение се явяват неоснователни и недоказани и като такъв следва да се отхвърлят изцяло.

     При посочения изход на спора, на основание чл.143, ал.4 от АПК ищецът дължи на ответника възнаграждение за осъществената юрисконсултска защита. Такова обаче не е претендирано своевременно до приключване на устните състезания по делото, поради което и не се присъжда.

 Мотивиран от гореизложеното, Пловдивският Административен съд, ХІІ състав,

 

 

Р  Е  Ш  И : 

 

 

            ОТХВЪРЛЯ изцяло предявената от К.Г.Д., ЕГН **********, с настоящ адрес *** искова молба против ответника Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”, да бъде осъден ответника  да му заплати обезщетение в размер на 3600 лв. за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в преживени страдания, неудобство и физически дискомфорт за периода 02.04.2012г. до 20.04.2012г. (за 18 дни), от незаконосъобразни действия и бездействия  на съответния административен орган или длъжностно лице, по време на престоя му в следствения арест в град Пловдив, изразяващи се в следното: 1) неосигуряване на нормални хигиенни условия, изразяващи се в намален достъп на дневна светлина и въздух в помещенията, където е пребивавал ищеца – нарушение на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС; 2) липса на нормални хигиенни условия в помещенията, където е пребивавал ищеца, изразяващи се конкретно в непочистване с препарати и дезинфектанти на пода на помещението, тоалетните и баните - нарушение на чл.151 от ЗИНЗС; 3) липса на необходимата храна за ищеца, който изрично е заявил, че е вегетарианец и изповядва „хиндуизъм“ като религия – нарушение на чл.84, ал.1, т.2 от ЗИНЗС.

                   

           РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в четиринадесет дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.

 

 

 

 

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: