РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ

 

 

 

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

№ 38

 

гр. Пловдив,  12 януари 2017 год.

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХVІІ състав, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди и шестнадесета година  състав:

              

ПРЕДСЕДАТЕЛ:    ТАТЯНА ПЕТРОВА

 

при секретаря Б.К. и участието на прокурора ДИМИТЪР АНГЕЛОВ, като разгледа докладваното от председателя ТАТЯНА ПЕТРОВА административно дело № 2434 по описа за 2016 год. на Пловдивския административен съд, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 2 от Закон за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.

Ищецът, П.И.Т., ЕГН **********,***-партер, иска ответникът Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОД на МВР) – Пловдив, да бъде осъден да му заплати обезщетение в размер на 150 лв., за претърпени от ищеца имуществени вреди, в резултат на отмяната по съдебен ред на Наказателно постановление (НП) № НП - 208/24.08.2011 г., издадено от ИФЗ Началник Второ РУП гр. Пловдив и представляващи сторените в хода на съдебното обжалване (по АНД № 6380/2011 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХVІІ нак. състав) разноски за договореното адвокатско възнаграждение. Претендират се и сторените в настоящото производството разноски.

Ответникът ОД на МВР - Пловдив, чрез процесуалния си представител, прави възражение за недопустимост на иска, а в случай че искът бъде приет за допустим, то счита, че същият следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Подробни съображения са изложени в отговора на исковата молба. Претендират се разноски и юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна Прокуратура – Пловдив застъпва становище, че исковата молба е неоснователна.

Пловдивският Административен Съд – седемнадесети състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:

От данните по делото се установява, че на П.И.Т. е съставен АУАН № НП-208/27.07.2011 г. от А.С.С., на длъжност ст. полицай към Второ РУ “Полиция” ­гр. Пловдив за това, че на 27.07.2011 г. около 02.00 часа в гр. Пловдив, в парк “Бунарджик”, при извършване на полицейска проверка на документи за самоличност /лична карта/, Т. не може да представи такива. Въз основа на АУАН е издадено НП № НП-208/24.08.2011 г. на ИФЗ Началник Второ РУП гр. Пловдив, с което на основание чл. 80, т. 5 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД) на Т. е наложена глоба в размер на 50 лева за нарушение на чл. 6 от ЗБЛД.

Посоченото НП е обжалвано от Т. ***, за което е образувано АНД № 6380 по описа за 2011 г. на същия съд (приложено по настоящото дело). По това дело е постановено Решение № 2287/16.11.2011 г., влязло в законна сила 13.12.2011 г., с което процесното НП е отменено. Пред районния съд П.Т. е представляван от адв. И. Т. ***, съгласно пълномощно (приложено на лист 10 по АНД № 6380 по описа за 2011 г. по описа на Районен съд Пловдив), във връзка с което ищецът е заплатил изцяло и в брой уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 150 лева.

След анализа на така изложените фактически обстоятелства Съдът съобрази следното от правна страна:

На първо място следва да бъде съобразено ТЪЛКУВАТЕЛНО ПОСТАНОВЛЕНИЕ 2/2014 от 19 май 2015 год. по тълкувателно дело № 2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС.

Според висшите магистрати, дейността по административно наказване по естеството си е правораздавателна дейност на администрацията, насочена е към разрешаване на правен спор, възникнал по повод на конкретно сезиране, при спазване на състезателно производство в условията на независимост и самостоятелност на решаването. Тя е свързана със защитата на реда в областта на държавното управление по аргумент от чл. 6 от Закона за административните нарушения и наказания и представлява санкционираща управленска дейност. Наред с другите правни форми на изпълнителна дейност - правотворческа, правоприлагаща и договорно-правна, класифицирани според предметно им съдържание и цел, тя представлява форма на административна /изпълнителна/ дейност, извършва се по административен ред чрез властнически метод, въз основа на законово предоставена административнонаказателна компетентност. Наказателното постановление, като резултат от упражнената дейност по административно наказване, също представлява по естеството си правораздавателен акт, той не се издава по реда на АПК и не носи белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК. Въпреки това, основният вид на дейността по налагане на административно наказание и на извършените действия или бездействия във връзка с административното наказване не дава основание разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ да се тълкува ограничително като приложното й поле да се ограничи до административните актове, издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните наказателни постановления, с оглед на правораздавателния им характер, да бъдат изключени от предметния обхват на закона. За квалифициране на иска като такъв по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ определяща е не правната природа на отменения акт, а основният характер на дейността на органа, негов издател. Независимо, че наказателното постановление не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява властнически акт и въпреки че поражда наказателноправни последици, е правен резултат от санкционираща административна дейност. Неговото издаване е последица от изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена административнонаказателна компетентност, законово предоставена на органите в рамките на административната им правосубектност, което по своето съдържание представлява изпълнение на административна дейност. Законодателят не предвижда ред за присъждане на разноски в производствата по ЗАНН. Доколкото искът по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е за обезщетение за вреди, настъпили вследствие незаконосъобразно наказателно постановление, действия или бездействия в рамките на административно наказване, то и исканията за обезщетяване на направени разноски в производството по обжалване подлежат на разглеждане по същия ред.

При това положение и с оглед задължителния характер на тълкувателните постановления съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт са задължителни, се налага извода, че при преценка основателността на предявен иск за обезщетение за вреди от категорията на процесния, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, разглеждан по реда на чл. 203 и сл. АПК, отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление следва да се преценява като отменен незаконосъобразен административен акт, постановен от административен орган /или длъжностно лице/ при изпълнение на административна дейност. Както са приели висшите по степен магистрати, макар наказателното постановление, с което се налага административно наказание, да не е индивидуален административен акт по определението на чл. 21, ал. 1 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява властнически акт и е правен резултат от санкционираща административна дейност.

Все в тази насока е необходимо да бъде съобразено още следното:

Съгласно чл. 203, ал. 1 АПК исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица се разглеждат по реда на Глава единадесета, а за неуредените въпроси за имуществената отговорност се прилагат разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Чл. 1 ЗОДОВ постановява, че държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като исковете се разглеждат по реда на Административнопроцесуалния кодекс.

За да възникне правото на иск за обезщетение задължително е необходимо наличието на няколко, кумулативно определени предпоставки, а именно: причинена вреда - имуществена или неимуществена;  незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или по повод изпълнението на административна дейност; пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или бездействието, и настъпилата вреда. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Условие за допустимост на иска (чл. 204, ал. 1 АПК) е административният акт да бъде отменен по съответния ред (в конкретния случай отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление, каза се следва да се преценява като отменен незаконосъобразен административен акт). В този смисъл предявеният от ищеца иск се явяват допустими, доколкото няма спор, че процесното НП, е отменено по съответния ред Решение № 2287/16.11.2011 г., постановено по НАХД № 6380/2011 г. по описа на ПРС).

От материалите по приложеното НАХД № 6380 по описа за 2011 г. на ПРС и според констатациите на решаващия съд изложени в отменителното решение, НП № НП-208/24.08.2011 г. на ИФЗ Началник Второ РУП гр. Пловдив, е издадено при липса на извършено от страна на Т. административно нарушение по смисъла на чл. 6 от ЗБЛД и като такова се явява незаконосъобразно. Решението на съда (№ 2287/16.11.2011 г.) е влязло в законна сила на 13.12.2011  г., т.е. налице е първият елемент от фактическия състав на иска за обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Касае се за противоправно поведение от страна на полицейската администрация, изразяващо в издаването на незаконосъобразен акт.

            Тук именно следва да се посочи, че според чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ, когато в закон или указ е предвиден специален ред на обезщетяване, този закон не се прилага. Тази разпоредба обаче, е неприложима към настоящия случай, тъй като не е налице специален закон, който да предвижда обезщетяване за вреди, представляващи разноски за осъществена адвокатска защита в рамките на воденото административнонаказателно производство. С плащането на уговорения адвокатски хонорар е настъпила вреда в патримониума на ищеца, която е в пряка причинна връзка с издаденото незаконосъобразно НП, тъй като същият е упражнил законното си право да ползва адвокатска защита в административнонаказателния процес. Освен това нито ЗАНН, нито субсидиарно приложимият НПК, предвиждат ред, по който направените разноски в рамките на съдебното производство за осъществена адвокатска защита да бъдат възстановени на жалбоподателя в случай, че издаденият срещу него акт (НП или ЕФ) бъде отменен като незаконосъобразен. Нещо повече в тази връзка изрично е постановено и ТР № 2/03.06.2009 г. на ВАС - ОСС от I и II колегия на ВАС, по тълкувателно дело № 7/2008 г., според което административните съдилища не присъждат разноски в производствата по касационни жалби срещу решенията на районните съдилища по административнонаказателни дела. Следователно, тъй като съдебните разноски не подлежат на присъждане в рамките на административнонаказателното производство, за жалбоподателя не съществува друг правен способ да претендира същите, освен по исков ред.

Няма съмнение и спор, че от издаването на обсъждания противоправен акт, за ищеца са настъпили имуществени вреди, изразяващи се в направени разноски за адвокатско възнаграждение в производството по обжалване на процесното НП. В случая ищецът, не би заплатил адвокатско възнаграждение и респективно това не би представлявало вреда, ако при осъществяване на своята административнонаказваща дейност длъжностното лице бе съобразило материалния и процесуалния закон за налагане на административни наказания. Налице е пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата за лицето вреда, поради което и ответникът следва да заплати на ищеца обезщетение за причинените му имуществени вреди в резултат от незаконосъобразно издаденото НП.

Не се споделя от съда възражението на ответника, че адвокатската защита по НАХД не е задължителна, а зависи от волята на ищеца, което обосновавало „недопустимост” на исковата му претенция. В тази връзка е необходимо да се посочи, че правото на защита на гражданите е едно от основните конституционни права, което има особено голямо значение в демократичната правова държава - чл. 56 от Конституцията. То има широко съдържание, но преди всичко предполага задължение за държавата чрез законодателството и прилагането на законите да обезпечи ефективна възможност за гражданите да защитят нарушените си и/или застрашени права пред съдебни органи или администрацията. Съществен елемент от общото право на защита представлява правото на гражданите да защитават правата си с помощта на квалифицирано лице, какъвто е адвокатът. Именно законоустановената възможност на гражданите за ангажиране на адвокат (познаващ законите, съдебната практика, правната теория и съдебните и административните процедури), е гаранция за ефективна защита на техните права. Изложеното налага да се приеме, че ако бъде възприета тезата на ответника, това би довело до грубо погазване на едно от основните конституционни права на гражданите на Република България - правото им на защита, прогласено в чл. 56 от Конституцията.

Все в тази насока е необходимо да се добави, че ангажирането на адвокат за правна защита и съдействие при обжалване пред съда на наказателно постановление, е израз на нормалната грижа на санкционираното лице за собствените му права и законни интереси, които то счита за накърнени, а възнаграждението за този адвокат е императивно дължимо, на основание чл. 36 от Закона за адвокатурата, като същото следва да се уговори именно с договор (в случая адвокатското възнаграждение е уговорено в приложеното по АНД № 6380/11 по описа на ПРС „адвокатско пълномощно”, което представлява и разписка за реалното му плащане). След като ищецът е упражнил правото си на адвокатска защита при оспорването на издадено срещу него наказателно постановление и същевременно дължи възнаграждение за нея, която реално е заплатил, то той е разходвал средствата именно за да реализира гарантираното му от Конституцията на Република България право на защита против така издаденото незаконосъобразно наказателно постановление. Ето защо следва да се приеме, че договорът за правна защита и съдействие (инкорпориран в представеното по делото адвокатско пълномощно) е в пряка и непосредствена връзка с конкретното дело, в което е оспорено процесното наказателно постановление, поради което и връзката между платеното възнаграждение на адвокат за защита по делото и отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление предмет на същото това дело, е причинно-следствена. Тези съображения обосновават извода на съда, че от издаването на незаконосъобразното НП (отменено по съответния ред), за ищеца са настъпили претендираните имуществени вреди. Казано с други думи, искът е доказан по основание и размер и като такъв ще следва да бъде уважен.

На основани чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, на ищеца ще следва да бъдат присъдени сторените в производството разноски. Те се констатираха в размер на 10 лв. - заплатената държавна такса в размер на 10 лв.

 

Мотивиран от гореизложеното, Пловдивският Административен съд, ХVІІ състав,

 

Р  Е  Ш  И :

 

 

ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Пловдив, с адрес: гр. Пловдив, ул. “Княз Богориди“ № 7, да заплати на П.И.Т., ЕГН **********,***-партер, обезщетение в размер на 150 лв. за причинени имуществени вреди, в резултат на отмяната по съдебен ред на Наказателно постановление № НП - 208/24.08.2011 г., издадено от ИФЗ Началник Второ РУП гр. Пловдив и представляващи сторените в хода на съдебното обжалване (по АНД № 6380/2011 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХVІІ нак. състав) разноски за договореното адвокатско възнаграждение, както и сумата в размер на 10 лв., представляваща направените по делото разноски за заплащане на държавна такса.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в четиринадесет дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.

 

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: