РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

294

28.02.2017 г.

гр. Пловдив

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

Административен съд-Пловдив, ХVІ състав, в открито заседание на трети февруари през две хиляди и седемнадесета година, председателствано от

СЪДИЯ АЛЕКСАНДЪР МИТРЕВ

при секретаря Р.А., като разгледа АХД № 2908 по описа на съда за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по реда на Глава ХІХ от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

            Образувано е по жалба на „П.С.“ООД със седалище и адлес на управление ***, представлявано от С.Г.Д. против РА № 16251300336/17.04.2014 г. на ТД на НАП-Пловдив, потвърден с Решение № 710/22.07.2014 г. на Директора на Д“ОДОП“ гр.Пловдив, в частта му за допълнително начислен данък по чл. 195, ал. 1 от ЗКПО във връзка с чл. 12, ал. 5, т. 1 от ЗКПО за 2010г. в размер на 87 333,52 лева, ведно с прилежащите лихви, и за 2011г. в размер на 83 488,41 лева, ведно с прилежащите лихви, както и по отношение извършеното преобразуване на отрицателния счетоводен финансов резултат в увеличение по реда на чл.67 от ЗКПО и в намаление по чл.75, ал.4 от ЗКПО за 2009 г. – 2011 г.

В жалбата се развиват подробни съображения, касателно незаконосъобразността на административния акт и се иска неговата отмяна от съда.  Претендира се противоречието му с материалния закон, както и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Претендира се присъждане на сторените разноски.

Ответникът в производството – Директор Дирекция “ОДОП “- Пловдив при ЦУ на НАП, чрез процесуалния си представител юркисконсулт С., е на становище, че жалбата е неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

 След като се запозна със становищата на страните и с приетите по делото доказателства, съдът намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена от надлежна страна в законоустановения срок, след изчерпване на предвидения ред за административно обжалване пред Директора на ДОДОП-Пловдив, и е допустима.

Разгледана по същество, тя е неоснователна.

Съдът намира, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, при спазване на административно-производствените правила.

Относно извършено регулиране на отрицателния счетоводен финансов резултат за 2009 г. в увеличение по реда на чл.67 от ЗКПО в размер на 1 382 853,24 лева и корекция в намаление по реда на чл.75, ал.4 от ЗКПО във връзка с чл.81 от с.з. за 2009 г., 2010 г. и 2011 г.

За сумата, с която е регулиран счетоводният финансов резултат по реда на чл.67 от ЗКПО спорният момент се свежда до това дали разходите за изграждане на производствен обект – завод в гр.Казанлък следва да се отчетат като текущи разходи /както е сторено от жалбоподателя/ или същите е следвало да формират данъчен амортизируем актив по смисъла на чл.48, ал.1 от ЗКПО в какъвто смисъл са констатациите на приходната администрация. В резултат на последното, на основание чл.67 от ЗКПО, счетоводните разходи, формиращи данъчен амортизируем актив, в размер на 1 382 853,24 лева не са признати за данъчни цели за 2009 г.

На основание чл.75, ал.4 от ЗКПО във връзка с чл.81 от ЗКПО са признати за данъчни цели разходи, представляващи полагащи се годишни данъчни амортизации и с тези суми е преобразуван счетоводният финансов резултат в посока намаление за отчетните периоди 2009 г. – 2011 г.

Спорен е въпросът, дали се касае за разходи, свързани с  дълготрайни материални активи, които формират данъчен амортизируем актив и не се признават за данъчни цели на основание чл.67 ЗКПО или се касае за текущи разходи, които не са свързани с очаквани бъдещи икономически изгоди и се признават в периода, в който са направени.

Данъчните амортизируеми активи, за които се признават разходи за амортизации за данъчни цели, са активи с по-голяма стойност, които не се потребяват при тяхното използване и полезността им е в по-дълъг период от време.

Съгласно чл. 50, изр. първо ЗКПО, данъчни дълготрайни материални активи са сумите, които отговарят на изискванията за амортизируеми дълготрайни материални активи съгласно Националните стандарти за финансови отчети за малки и средни предприятия. Даден актив се признава като материален дълготраен актив, когато са изпълнени изискванията на т. 3.1 СС № 16.

В конкретния случай, съгласно данните по ревизионната преписка, спорната сума в размер на 1 382 853,24 лева, отчетена като текущ разход, касае разходи за актив – завод „Казанлък“. Страните не спорят, че тези разходи са свързани с трасиране, изготвяне на ПУП, консултации и изготвяне на проекти, планове, скици, такси за съгласуване на проекти, изграждане на външно ВиК, токозахранване и услуги по СМР. Описаните разходи, по своята характеристика, представляват преки разходи по смисъла на счетоводното законодателство. Съгласно т.4.1 от СС№16 преки са разходите, които са необходими за привеждане на актива в работно състояние в съответствие с предназначението му, каквито са и процесните. Не е спорно по делото, че в резултат именно на въпросните направени разходи, жалбоподателят е въвел в експлоатация производствена сграда – завод за производство през м.09.2009 г., което навежда на категоричен извод, че тези разходи са преки и че от тях се очакват бъдещи икономически изгоди.

 Като са  достигнали до този извод, приходните органи са процедирали правилно, съответно законосъобразно са и направените корекции на финансовия  резултат за 2009 г. в увеличение по реда на чл.67 от ЗКПО в размер на 1 382 853,24 лева и корекция в намаление по реда на чл.75, ал.4 от ЗКПО във връзка с чл.81 от с.з. за 2009 г., 2010 г. и 2011 г.

 

По отношение допълнително начисления данък по чл.195 от ЗКПО за 2010 г. за сумата 87 333,52 лева, ведно с прилежащите лихви, и за 2011 г. за сумата 83 488,41 лева ведно с прилежащите лихви.

В тази връзка съдът намира за неоснователни доводите на жалбоподателя, че щом не е начислен и изплатен доход от лихва, то данък при източника не се дължи въобще.

Констатациите на органите по приходите досежно идвършената корекция на декларираната данъчна загуба и допълнително определените публични задължения са правилни и законосъобразни, подкрепени и документирани с годни доказателства, неоспорени в хода на настоящото производство. На първо място по безспорен начин е установено, че жалбоподателят е юридическо лице, регистрирано на територията на Република България, поради което е подчинено на българското законодателство и спрямо него важат българските закони, включително Законът за корпоративното подоходно облагане и съответните счетоводни стандарти. Не е спорно и че ревизираното лице има сключени договори за заем с чуждестранно лице - ,,П.Х.Л." - Британски Вирджински Острови, по които не са начислявани и зплащани лихви при положение, че са настъпили съответните падежи. При така създалата се фактическа обстановка органите по приходите са приели, че предоставените от чуждестранното юридическо лице са безлихвени, в подкрепа на което е и факта, че впоследствие тези заеми са послужили за увеличаване капитала на ООД „П.С." чрез непарични вноски - апорт на вземанията на чуждестранното лице, посредством което „П.Х.Л." - Британски Вирджински Острови се включва като съдружник в дружеството жалбоподател. В тази връзка правилното и законосъобразно е прието, че процесните договори за заем и тяхното изпълнение са сделки, сключени при условия, които се различават от обективните за съответния времеви, географски и продуктов пазар и неначисляването на доход от лихви в полза на чуждестранното лице заемодател е довело до избягване от начисляване на данък при източника по чл. 195, ал. 1 от ЗКПО. Дори да се приеме тезата на ревизираното лице, че липсва императивна правна норма, която да ограничава страните да определят еднократно начисляване на лихва при приключване на заемното правоотношение, то това не не променя факта, че за периода 2010 г. - 2011 г. е налице предоставена безвъзмездна финансова помощ в полза на ревизираното дружество, която по смисъла на чл. 16, ал. 2, т. 3 от ЗКПО се приравнява на отклонение от данъчно облагане и има данъчен ефект, какъвто би имала и при условие, че първоначалното сключването на сделката е за безлихвен заем. Предвид разпоредбата на чл. 16, ал. 2, т. 3 от 3КПО, получаването или предоставянето на кредити с лихвен процент, отличаващ се от пазарната лихва към момента на сключване на сделката, включително в случаите на безлихвени заеми или друга временна безвъзмездна финансова помощ, както и опрощаването на кредити или изплащането за своя сметка на кредити, несвързани с дейността, се смята за отклонение от данъчно облагане. Съгласно чл. 16, ал. 1 от ЗКПО, когато една или повече сделки са сключени при условия, чието изпълнение води до отклонение от данъчно облагане, данъчната основа се определя, без да се вземат под внимание тези сделки, някои техни условия или тяхната правна форма, а се взема под внимание данъчната основа, която би се получила при извършване на обичайна сделка от съответния вид по пазарни цени и насочена към постигане на същия икономически резултат, но която не води до отклонение от данъчно облагане. Императивният характер на цитираните правни норми води до извода, че всички случаи на финансови взаимоотношения, свързани с договарянето или начисляването на лихва, която се отличава от действащата пазарна лихва, в това число и договарянето на безлихвени заеми, се оценяват като сключени с цел отклонение от данъчно облагане. Съгласно чл. 12, ал. 5, т. 1 от ЗКПО лихвите, начислени от местни юридически лица в полза на чуждестранни юридически лица, когато не са реализирани чрез място на стопанска дейност в Република България, са доход от източник в страната, а съгласно чл. 195, ал. 1 от ЗКПО тези доходи подлежат на облагане с данък при източника, който е окончателен. Данъкът по чл. 195, ал. 1 от ЗКПО се удържа от местните юридически лица, които начисляват дохода на чуждестранните юридически лица и се внася от платеца на дохода в срока, регламентиран в чл. 202, ал. 2 от ЗКПО, а задължението за удържане и внасяне на данъка възниква от момента на начисляването на дохода. Доходът от отпуснат паричен заем, какъвто е доходът от лихви, попада в легалното определение понятието за лихва, съдържащо се в § 1, т. 7 от ДР на ЗКПО. В процесния случай доходът от лихви на чуждестранното лице произтича не от договорните правоотношения между страните, които в съответствие с чл. 9, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ могат да бъдат свободно договаряни, стига да не противоречат на закона и добрите нрави, а по силата на чл. 16, ал. 1 и ал. 2, т. 3 от ЗКПО. Това е така, тъй като безлихвеният заем между търговци се третира от закона като отклонение от данъчно облагане, изискващо за данъчни цели елиминиране на последствията от отклонението. В този смисъл данъчният закон не съдържа забрана за сключване на сделки за безлихвени заеми, но за данъчни цели сделките се считат за сключени при условията на договорена пазарна лихва. Няма пречка и за това страните да договорят гратисен период за плащането на лихви, но не и за начисляването на такива, защото такава уговорка ще е в нарушение на императивни законови разпоредби. Това от своя страна води до определяне на доход от лихви за заемодателя, независимо от липсата на ефективно реализиран такъв, от който да се удържа начисленият данък. В конкретния случай доходът на чуждестранното лице произтича от закона и като такъв подлежи на начисление от платеца на дохода, независимо, че същият няма договорни задължения за реалното му изплащане. Съответно за жалбоподателя възниква задължение да внесе в бюджета в законния срок начисления от него данък, дори в полза на чуждестранното лице да не са извършени реални плащания. ЗКПО действително не дава указание за начина на уреждане на възникналите по този повод правоотношения между заемодателя и заемополучателя. Страните по сделката могат да ги уредят по свободно избран от тях начин, като се съобразят единствено с обстоятелството, че при отчетен разход за данък при източника от платеца на дохода, на основание чл. 26, т. 8 от ЗКПО този разход няма да бъде признат за данъчни цели.

Видно от мотивите на РА, органът по приходите е анализирал установената фактическа обстановка и е приложил законосъобразно действащите материално-нравни разпоредби. Мотивирано органът по приходите е приел, че прилагането на разпоредбите на глава IV от ЗКПО — Предотвратяване на отклонение от данъчно облагане, не е ограничено с оглед лицата - местни или чуждестранни, нито с оглед видовете сделки и условията, при които са сключени. В случая ревизираното лице не е извършило начисляване на доход от лихви и предвид установените предпоставки за прилагане на чл. 16, ал. 2, т. 3 от ЗКПО, размерът на този доход следва да се определи при условията на чл. 16, ал. 1 от закона. В този смисъл правилно е прието, че чуждестранното лице е реализирало доходи от лихви за 2010 г. и 2011 г., а дружеството жалбоподател не е начислило и удържало дължимия данък по чл. 195, ал. 1 от ЗКПО.

Въз основа на изложеното дотук от фактическа и правна страна, съдът намира, че обжалваният ревизионен акт е издаден от материално компетентен орган на приходната администрация в хода на ревизионно производство, осъществено в съответствие с правилата на Глава ХV от ДОПК. Ревизионното производство е завършило с издаването на предвидения в чл. 119 от ДОПК ревизионен акт, който е постановен в установената от закона форма. Не се констатират нарушения на процедурните правила при извършването на ревизията. В настоящия случай, изложените от твърдения в жалбата не са подкрепени с доказателства. Ревизионният акт е постановен при правилно приложение на материалния закон, като също така съответства на целта на закона да се установяват точно и пълно по вид и размер задълженията за данъци и осигурителни вноски на физическите и юридическите лица в Република България. Той ще следва да бъде оставен в сила, а жалбата срещу него – отхвърлена като неоснователна и недоказана.

При този изход на делото, на основание чл. 161 ал. 1, пр. 3 от ДОПК, на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение. Съгласно чл. 8, ал. 1, т. 5 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения то се констатира в размер на 4 000 лв. (четири хиляди лева) за настоящата инстанция, а на основание чл. 226, ал. 3 от АПК и съгласно чл. 9, ал. 1, т. 5 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения се констатира в размер на 3 000 лв. (три хиляди лева) за касационната инстанция.

 

Воден от горното, на основание чл. 160, ал. 1 от ДОПК, съдът

                                                     Р    Е    Ш    И    :

                     

ОТХВЪРЛЯ жалбата на „П.С.“ООД със седалище и адлес на управление ***, представлявано от С.Г.Д. против РА № 16251300336/17.04.2014 г. на ТД на НАП-Пловдив, потвърден с Решение № 710/22.07.2014 г. на Директора на Д“ОДОП“ гр.Пловдив, в частта му за допълнително начислен данък по чл. 195, ал. 1 от ЗКПО във връзка с чл. 12, ал. 5, т. 1 от ЗКПО за 2010г. в размер на 87 333,52 лева, ведно с прилежащите лихви, и за 2011г. в размер на 83 488,41 лева, ведно с прилежащите лихви, както и по отношение извършеното преобразуване на отрицателния счетоводен финансов резултат в увеличение по реда на чл.67 от ЗКПО и в намаление по чл.75, ал.4 от ЗКПО за 2009 г. – 2011 г.

         

ОСЪЖДА „П.С.“ООД със седалище и адлес на управление ***, представлявано от С.Г.Д. да заплати на Дирекция “Обжалване и данъчно-осигурителна практика” гр.Пловдив при Централно управление на Национална агенция по приходите юрисконсултско възнаграждение в размер на 7 000 лв. (седем хиляди лева).

       

Решението подлежи на касационно обжалване в 14-дневен срок от съобщението за изготвянето му пред Върховния административен съд на Република България.

 

СЪДИЯ: