Р Е Ш Е Н И Е

 

 2130

 

гр. Пловдив, 30 ноември 2017 год.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Първо отделение, ХVІІІ състав в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав :

                                                                         

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОРДАН РУСЕВ

                                                                                                   

при секретаря ТАНЯ КОСТАДИНОВА, като разгледа докладваното от съдия Й. Русев адм. дело № 2721 по описа на съда за 2017 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 268 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс  /ДОПК/.

Образувано е по жалба на К.А.Г., ЕГН: **********, против Решение № 382/05.09.2017г. на Директора на ТД на НАП – гр. Пловдив, постановено на основание чл. 267, ал. 5, т. 5 от ДОПК, с което е оставена без уважение жалба против Разпореждане за присъединяване изх. № С170016-105-0178024/17.08.2017г., издадено от Ирина Зерева – публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – гр. Пловдив.

В жалбата се правят оплаквания за незаконосъобразност на административния акт, като се претендира неговата отмяна от съда. Поддържа се, че решението на  Директора на ТД на НАП – гр. Пловдив е постановено при съществени нарушения на административно - производствените правила, в противоречие с материално - правните разпоредби. В жалбата се излагат твърдения, че присъединяването не е мотивирано с текст от Конституцията на РБ и се оспорва дължимостта на присъединените вземания. Претендира разноски.

  Ответникът – Директор на ТД на НАП – гр. Пловдив, чрез процесуалния си представител юр. Е. е на становище за неоснователност на жалбата и моли съда да я остави без уважение. Поддържа се, че оспореният административен акт е законосъобразен и съдържа фактическите и правни основания за неговото постановяване. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Административен съд – Пловдив, ХVІІІ състав, като прецени процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата, събраните доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, и взе предвид доводите на страните, съобразно с разпоредбата на чл. 160 от ДОПК, прие за установено следното:

Жалбата е подадена в законоустановения срок по чл. 268, ал. 1 от ДОПК и от лице, за което обжалваният акт е неблагоприятен, имащо правен интерес от обжалване, поради което се явява процесуално допустима.

        Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения:

От фактическа страна от събраните по делото доказателства се установява, че срещу К.Г. е образувано изпълнително дело № 16150010266/2015г. по описа на ТД на НАП-Пловдив. С разпореждане за присъединяване изх. № С170016-105-0178024 от 17.08.2017г. към посоченото изп. дело е присъединен като публичен взискател ТД на НАП-Пловдив за събиране на публични вземания в общ размер на 1477,27лв. /главница 1434,62лв. и лихва 42,65лв./.

За да остави без уважение жалбата Директорът на ТД на НАП – гр. Пловдив е приел, че основанието за приемане за дължимост на вноските за ДОО и ЗО е декларация обр. 6 № 160021703915455, протокол  № 16000173194211/24.04.2017г., в която се посочват окончателните осигурителни вноски, съгласно данъчната декларация за съответната година. Не е спорно по делото, че през 2016г. жалбоподателят е бил самоосигуряващо се лице, осигурителните вноски на което са за негова сметка и се дължат авансово върху месечен осигурителен доход между минималния и максималния месечен размер на дохода, определен със ЗБДОО за съответната година. На основание чл. 7, ал. 4 от КСО осигурителните вноски за самоосигуряващите се лица се внасят лично или чрез осигурителни каси до 10-то число на месеца, следващ месеца, за който се дължат. Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО задълженията за здравно осигуряване следва да се платят до 10-то число на месеца, следващ месеца, за който се отнасят.

По делото е приета Справка за задълженията на осигурител по Декларация обр. 6 за 2016г. и Разпореждане № 0-15-000-00-01059771/03.01.2017г. на НОИ.

При така установеното от фактическа страна, настоящият състав на Административен съд – гр. Пловдив, намира следното от правна страна:

На първо място съдът е на становище, че ответникът се представлява от надлежно упълномощен процесуален представител. Същият се легитимира с пълномощно от изпълнителния директор на НАП, издадено на основание чл. 32, т. 3 от ГПК, вр. чл. 33 от с.к.и чл. 12, ал. 1 от Закона за Националната агенция за приходите. Сочената от жалбоподателя съдебна практика /Определение № 7804/28.06.2016г., АД № 1994/2016г. на ВАС/ не е относимо, понеже е постановено в производство по реда на чл. 248 ГПК.

В случая, административното производство по постановяване на оспореното решение, е осъществено по реда на чл. 267 от ДОПК от материално компетентен орган по смисъла на чл. 266, ал. 1 от ДОПК, и е завършило с издаването на оспорения в настоящото производство акт по смисъла на чл. 267, ал. 1, т. 5 от ДОПК, който е постановен в изискваната от закона форма.

Спор по тези обстоятелства и по установените факти няма. Спорът по делото е правен, като противоположните становища, поддържани от страните в настоящото производство се отнасят до правилното приложение на материалния закон, като спорът се концентрира най-общо до изискуемостта на осигурителни вноски за ДОО и ЗО на жалбоподателя, определени на база декларация обр. 6 от самоосигуряващо се лице.

Следва да се подчертае, че жалбоподателят по същество не посочва конкретни нарушения при издаване на оспореното решение, които да съставляват основания за отмяната му. Съгласно чл.217, ал.1 от ДОПК в производствата по събиране на публични вземания могат да се присъединяват публични взискатели, както и кредитори, чието вземане е обезпечено с ипотека, залог или особен залог, както и тези, които са упражнили право на задържане. Съгласно чл.217, ал.2 от ДОПК присъединяването се допуска с разпореждане на публичния изпълнител до изготвянето на разпределението на събраните суми, като публичните взискатели се присъединяват с писмено заявление до публичния изпълнител, към което прилагат изпълнителното основание. Следователно налице е правно основание, даващо право на публичния взискател да извърши присъединяване на нови публични задължения към вече образувано изпълнително дело срещу същия длъжник. Единственото релевантно обстоятелство, което следва да бъде установено от публичния изпълнител преди допускане на присъединяването, е наличието на годен изпълнителен титул. За да бъде присъединен нов взискател в образувано вече изпълнително производство, следва да са налице две предпоставки - новият взискател да е публичен, т.е., да се касае за публично вземане, и да не е изготвено разпределение на събраните суми. Съответно съдебният контрол обхваща само наличието на условията, визирани в чл.217 от ДОПК. В настоящия случая е налице образувано изпълнително дело № 16150010266/2015 г. срещу жалбоподателя. Публичните задължения за ДОО и ЗО са установени по размер с годишни данъчни декларации, подробно описани в обжалваното разпореждане, които съставляват валидно изпълнително основание по смисъла на чл.209, ал.2, т.2 ДОПК. В законоустановения срок задълженията не са погасени. Затова на основание чл.217, ал.2 от ДОПК публичният изпълнител е разпоредил присъединяване в производството по събиране на публично вземане към изпълнително дело № 16150010266/2015г. по описа на ТД Пловдив на НАП, произтичащи от декларации, подадени от задълженото лице. Т.е., към момента на издаване на разпореждането за присъединяване публичният изпълнител е упражнил законосъобразно предоставените му от закона правомощия, защото съгласно чл.209, ал.2, т.2 ДОПК принудително изпълнение се предприема въз основа на декларация, подадена от задължено лице с изчислени от него задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски, а правилото на чл.217, ал.1 и 4 от ДОПК допуска присъединяване на публични взискатели. Съдът преценя, че в настоящия случай са били налице предпоставките на чл. 217 от ДОПК и правилно публичният изпълнител е извършил присъединяването.

Отделно от това, съгласно чл.221, ал.3 ДОПК, когато са налице няколко отделни изпълнителни основания за различни публични задължения, образува се едно изпълнително дело, като се осигурява отчетност за погасяването на всяко от задълженията. Следователно публичният изпълнител е бил длъжен да извърши присъединяване на новите публични задължения към вече образуваното изпълнително дело срещу жалбоподателя, за да се спази установеното от чл. 221, ал. 3 от ДОПК правило да се образува само едно изпълнително дело за всички публични задължения. 

Предмет на разглеждане в това производство е единствено действието на публичния изпълнител по присъединяване на вземанията, като установяването на техния размер следва да стане в друго отделно производство. И в хода на административното обжалване, и пред съда, оплакванията на жалбоподателя са насочени към размера на присъединените вземания, което не е предмет на разглеждане в това производство. Дали публичното задължение е било правилно определено по основание и по размер може да се установи само в хода на неговото оспорване. Всички възражения на жалбоподателя в тази насока са извън предмета на настоящия спор и като такива следва да не бъдат коментирани. За пълнота трябва да се каже, че в разпореждането за присъединяване публичният изпълнител  изчерпателно, точно и ясно в таблица е описал всяко задължение по вид, изпълнителен титул, период и размер на главницата и лихвата, като след таблицата е посочил общия размер на главницата и лихвата към 17.08.2017г. В този ред на мисли разпореждането не въвежда в заблуждение и съдържа всички фактически основания за неговото издаване.

По въпроса за това дали осигурителните плащания са с характер на такса или са данъчни такива. 

В хода на административното производство е установено, че за периода 01.01.2016 г. -31.12.2016 г. жалбоподателят е със статут на самоосигуряващо се лице. Вземанията за данък върху доходите на физическите лица , както и за задължителните осигурителни вноски представляват публични вземания по смисъла на чл.162,ал.2,т.1 от ДОПК и подлежат на принудително събиране при липсата на доброволно плащане от длъжника. На първо място следва да се посочи, че е налице годен изпълнителен титул , а именно декларация образец № 6 вх.№ 160021703915455, протокол № 16000173194211 от 24.04.2017г. Като самоосигуряващо се лице жалбоподателят е имал задължението да подаде годишна декларация обр.6, съгласно регламента на чл.3,ал.3,т.2 от Наредба № Н-8 от 29.12.2005 г. на Министъра на финансите за съдържанието, сроковете, начина за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица.

На основание чл. 7, ал. 4 от КСО осигурителните вноски за самоосигуряващите се лица се внасят лично или чрез осигурителни каси до 10-то число на месеца, следващ месеца, за който се дължат. Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО задълженията за здравно осигуряване следва да се платят до 10-то число на месеца, следващ месеца, за който се отнасят. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 8 от КСО окончателният размер на месечния осигурителен доход за лицата по ал. 7 се определя за периода, през който е упражнявана трудова дейност през предходната година въз основа на данните, декларирани в справка към годишната данъчна декларация по ЗДДФЛ и не може да бъде по-малък от минималния месечен осигурителен доход и по-голям от максималния месечен осигурителен доход. Окончателните осигурителни вноски се дължат от осигурените лица върху годишния осигурителен доход в размерите за фонд "Пенсии" и за допълнително пенсионно осигуряване в срока за подаване на годишната данъчна декларация. Годишният осигурителен доход се определя като разлика между декларирания или определения с влязъл в сила ревизионен акт по ДОПК облагаем доход от упражняване на съответната трудова дейност и сбора от доходите, върху които са внасяни авансово осигурителни вноски. Аналогични са правилата на чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО по отношение на авансовите и окончателните вноски за здравно осигуряване, дължими от самоосигуряващите се лица.

Жалбоподателят Г. е спазил изискванията на Наредба № Н - 8 от 29.12.2005г., в съответните й приложими редакции, и е подал декларация обр. № 6 в законоустановените срокове, като сам е посочил дължимите от него окончателни размери на вноските за ДОО, ДЗПО - УПФ и ЗО. Доколкото не са подадени коригиращи декларации в законоустановените срокове и неиздължения на декларираните задължения правилно от публичния изпълнител са предприети действия по принудително изпълнение.

При тази императивна правна уредба неправилно жалбоподателят поддържа, че е налице законодателна празнота досежно повдигнатия тук спор.  

Противно на доводите в жалбата, това тълкуване не противоречи на Конституцията и не дискриминира самоосигуряващите се лица спрямо лицата наети по трудов договор. Разпоредбата на чл. 51, ал. 1 от Конституцията прогласява като основно право на гражданите правото на обществено осигуряване и социално подпомагане, без да указва реда, начина, принципите и системата за неговото осъществяване и практическо прилагане. За реализиране на това, по своята същност, социално право, трябва да се погрижи държавата. Това е нейно задължение, което се предопределя от преамбюла на Конституцията, където е обявена за „социална държава". Нейно задължение е да уреди тези основни обществени отношения във връзка с реалното прилагане на прогласеното от Конституцията право. Законодателят е този, който преценява по целесъобразност каква система за обществено осигуряване да приеме и въз основа на какви принципи то да се осъществява в съответствие с конституционните норми. Неотносими към предмета на спора са и поддържаните доводи за противоречие на цитираните законови разпоредби с чл. 60, алинея 1 от Конституцията на Република България, която установява принципа за съответствие между заплащаните данъци и такси от гражданите и техните доходи и имущество. Осигурителните вноски за държавното обществено осигуряване и за задължителното здравно осигуряване нямат характер на безвъзмездно плащане като данък или на възнаграждение за оказана услуга като такса. Те са предназначени да осигурят в бъдеще време обществения интерес и личния интерес на всеки гражданин да получи материално обезщетение при настъпване на някой от осигурените социални рискове. За да се постигне пълен ефект на социална справедливост и защита на осигуреното лице, законодателят може да определи задължителни минимални размери на доходите, върху които се правят осигурителните вноски.

В заключение следва да се обобщи, че нормата на чл.209,ал.2,т.2 от ДОПК разпорежда, че принудително изпълнение се предприема въз основа на декларация, подадена от задължено лице с изчислени от него задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски. Казано по друг начин, задължение, установен с подадена по силата на закон декларация, подлежи на принудително изпълнение.

Предвид всичко изложено съдът намира, че жалбата като неоснователна следва да се отхвърли. С оглед изхода на делото и направеното искане от процесуалния представител на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение същото като основателно следва да бъде уважено и да бъде осъден жалбоподателят да заплати на ответната страна сумата от 500 лева на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК, вр. чл.8, ал.3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

        Ето защо съдът,

 

Р   Е   Ш   И:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на К.А.Г., ЕГН: **********, против Решение № 382/05.09.2017г. на Директора на ТД на НАП – гр. Пловдив, постановено на основание чл. 267, ал. 5, т. 5 от ДОПК, с което е оставена без уважение жалба против Разпореждане за присъединяване изх. № С170016-105-0178024/17.08.2017г., издадено от Ирина Зерева – публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – гр. Пловдив.

ОСЪЖДА К.А.Г., ЕГН: ********** да заплати на ТД на НАП – гр. Пловдив сумата от 500/петстотин/ лева юрисконсултско възнаграждение. 

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протестиране.

 

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: