Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е

 

Номер     213          Година  2018, 02.02.            Град  ПЛОВДИВ

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – Първо отделение, ІІІ състав

 

   на 09.01.2018 година

 

в публично заседание в следния състав :

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ КОМСАЛОВА

 

Секретар: МИГЛЕНА НАЙДЕНОВА

 

като разгледа докладваното от СЪДИЯ ТАНЯ КОМСАЛОВА адм. дело номер 3030 по описа за 2017 година и като обсъди :

 

Производство по реда на чл.268 от ДОПК.

Образувано е по повод на жалба на ФИРМА, ***, и ****, против Решение №401 от 18.09.2017г. на Дирек­то­ра на ТД на НАП – Пловдив, с което е оставена без уважение жалбата на ФИРМА против Мълчалив отказ на публичен изпълнител в Дирекция „Съ­биране“ при ТД на НАП – Пловдив, за отписаване като погасени по давност на след­ните публични задължения: “имуще­ст­ве­на санкция” в размер на 1 000 и „имущест­вена санкция“ в размер на 500 лева, или както е посочено общо 1 500 лева по Нака­зателно постановление /НП/ № 2009-К-12807 от 08.05.2009г. на Директора на Регио­налната дирекция за областите Пловдив, Смолян, Пазарджик, Хасково, Кърджали и Стара Загора, към Главна дирекция „Контрол на Пазара“ в Комисията за защита на потребителите, и “имуществена санкция” в размер на 500 лева по НП № К-21517 от 14.03.2011г. на същия орган.

Недоволен от така издаденото Решение, жалбоподателят счита, че актът е не-правилен и незаконосъобразен и моли да бъде отменен, като бъдат отписани като по­гасени по давност процесните задължения. 

Ответникът по жалбата – Директор на ТД на НАП – Пловдив, чрез процесуал-ния си представител счита същата за и за неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Пловдивският Административен Съд – Първо отделение, трети състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство до-казателства, намира за установено следното.

В Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП - Пловдив е образувано изпълни­тел­но дело № 16130002829/2013г. за принудително събиране на публичните държавни вземания по НП № 2009-К-12807 от 08.05.2009г. на Директора на Регионалната дирекция за областите Пловдив, Смолян, Пазарджик, Хасково, Кърджали и Стара Загора към Главна дирекция „Контрол на Пазара“ в Комисията за защита на потребителите, и “имуществена санкция” в размер на 500 лева по НП № К-21517 от 14.03.2011г. на същия орган, без данни на която дата е сторено това и при липса на нарочен акт на публичния изпълнител.

Първото НП е влязло в сила на 13.02.2010г./така отбелязването върху същото, л.27, която дата не е спорна между страните в процеса/, а второто – на 01.04.2011г. /така отбелязването върху същота, а и обратна разписка за връчването му на л.24/.

На 22.11.2013г. по посоченото изпълнително дело е изготвено и изпратено за връчване на длъжник Съобщение за доброволно изпълнение № 2829-000001/22.11. 2013г. с правно основание чл.221 ал.1 от ДОПК. Във връзка с връчването на съ­що­то по делото е приложено известие за доставяне, видно което е че пратката е вър­на­та в цялост с отбелязване “преместен“.

Липсват доказателства след това да са предприемани каквито и да било действия на публичния изпълнител по събирането на процесните публични задъл­жения, до дата 17.08.2017г. когато е издадено Постановление за налагане на обез­печителни мерки изх. № С170016-022-0046242 от 17.08.2017г. /л.23/, без дадни за връчването му на адресата, вкл. и което е по-важно без данни за „налагане“ на обез­печителните мерки по смисъла на чл.172 ал.1 т.5 от ДОПК /липсват доказател­ства „запорът“ да е наложен/.

На 19.10.2016г. от дружеството в ТД на НАП – Пловдив е входирано Заявле­ние вх. № С160016-374662, адресирано да Директора на ТД на НАП – Пловдив с ис­кане за „заличаване поради изтекла давност на задълженията: имуществена санк­ция в размер на 1 500 лева по НП № К-12807 от 08.05.2009г. и такава в размер на 500 лева по НК № К-21517 от 14.03.2010г.“. Като основание е посочена нормата на „чл.82 ал.1 б.“а“ от ЗАНН“.

Липсва произнасяне по това възражение.

В тази връзка следва да се посочи, че от фактическа страна е видно че към 30. 09.2016г. посочените задължения фигурират в приложената Справка за задълже­ния, ведно с начислените лихви за несвоевременното им разчитане с бюджета в размер съответно на 1 017,65 лева по първото НП и в размер на 280,96 лева – по второто. Аналогично към дата 16.11.2016г. лихвите са в размер на 1 037,23 лева и в размер на 287,49 лева. В данните актуални към 13.10.2017г. посочените лихви не фигурират като дължими към бюджета, както и не фигурират в данните за погасени по давност/отисани задължения. За съда остава неясно причината поради която съ­щите липсват в приложената Справка за задълженията към дата 13.10.2017г. /л.57-58/. Коментираните до тук справки не обосновават извод, че към дата 30.09.2016г. длъжникът е бил надлежно уведомен за предприетите спрямо него действия по принудителното събиране.

Показателно от коментираните до тук писмени доказателства е, че в същите се съдържат данни за подадени от задълженото лице Декларации обрб.6, Справки-Деклрации по ЗДДС, Декларация по чл.55 ал.1 от ЗДДФЛ и чл.201 ар.1 от ЗКПО, съответно за сторени плащания от данъчно-задълженото лице, най-ранните от кои­то от м.Януари 2016г., както и за подадено заявление на същото юридическо лице до Директора на ТД на НАП – Пловдив през 2016г. /което опровергава изводите на органите по приходите, че също това лице създава пречки за окриването му и пред­приемането на действия по изпълнението/, установява се че вкл. към 16.11.2016г. не са предприети каквито и да било действия при принудително изпълнение спрямо длъжника във връзка със събирането на процесните публични задължения – глав­ници лихви /така справка на л.56/, като най-ранните такива са предприети през 2017г., но и коментирания по-горе запор каза се дори не е „наложен“. Очевидно не са съществували обективни пречки за това предвид изложеното в този абзац.

Последвало е Възражение № С170016-000-0542086 от 24.08.2017г., адресира­но вече до публичния изпълнител, по посоченото изпълнително дело, с което длъж­никът отново се е позовал на изтекла погасителна давност по отношение на про­цесните имуществени санкции и е поискал прилагането й. Очевидно това е пово­дът, по който е издадено и постановленито за налагане на обезпечителни мерки.

Предвид липсата на произнасяне на публичния изпълнител е предприето ос­порването на мълчалив отказ на този орган по реда на чл.266 от ДОПК пред го­рестоящият административен орган с „възражение-искане“ вх. № РД-16-3033 от 04. 09.2017г., по което Директорът на ТД на НАП – Пловдив се е произнесъл с Решение № 401 от 18.09.2017г. с което е отхвърлил жалбата. Мотивите за това се свеждат до факта, че в случая приложим е давностния срок по чл.171 от ДОПК, а не този по чл.82 ал.1 б.“а“ от ЗАНН, с издаването на съобщението за доброволно изпълнение по чл.221 от ДОПК на 23.11.2013г. е прекъсната давността по смисъла на чл.172 ал.2 от ДОПК, от когато е започнала да тече нова давност, същата е спряна през 2017г. с налагането на обезпичетилните мерки съгласно чл.172 ал.1 т.5 от ДОПК, и към настоящия момент не е изтекла, вкл. не е изтекъл и абсолютния давностен срок по чл.171 ал.2 от ДОПК.

Видно от представените по делото доказателства атакувания акт е връчен на лицето 18.09.2017г., т.е. след образуването на настоящото админитративно дело. Първоначално жалбата до съда е била насочена проти мълчалив отказ на Директо­ра на ТД на НАП – Пловдив, предви връчеиня по-късно изричен административен акт на този орган, с уточнение от 17.10.2017г. същият е оспорен пред съда. Или в обобщение жалбата като подадена от от лице имащо правен интерес от заявеното оспор­ва­не и насо­чена против административен акт, подлежащ на съдебен контрол е проце­су­ално ДО­ПУСТИМА.

Разгледана по същество от друга страна същата е ОСНОВАТЕЛНА, пора­ди следните аргументи.

На първо място следва да се приеме, че оспореният административен акт е из­да­ден от компетентен орган, съгласно чл.266 ал.1 ДОПК, и при спазени админист­ративно производствени правила за това.

Спори се относно приложението на материалния закон, в аспекта на направе­но­то възражение за погасяване по давност на публичните държавни вземания, пред­­мет на изпълнителното дело.

Съгласно разрешението дадено с Тълкувателно Решение № 3 от 03.07.2014г. постановено по тълк.дело № 5/2013г. по описан ВАС на РБългария, а именно че “Дав­ностните срокове, предвидени за изпълнение на административното наказание "глоба" в чл. 82 ал.1 б.”а” във вр. с ал.2 и ал.3 от ЗАНН, не са приложими по отно­ше­ние на "иму­ще­ствената санкция", наложена с влязло в сила наказателно пос­та­нов­ление”, в случая следва да намери приложение общия институт на погаси­тел­на­та давност за публичните задължения уреден в ДОПК.

Съгласно чл.171 ал.1 от ДОПК “Публичните вземания се погасяват с изтича­нето на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща го­ди­ната, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в за­кон е предвиден по-кратък срок”.

Така посочения петгодишен давностен срок подлежи на спиране и пре­къс­ва­не при настъпване на съответните юридически факти предвидени в чл.172 ДОПК, но независимо от това с изтичането на 10-годишен давностен срок,считано от 1 яну­­ари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати пу­б­­лич­но­то за­дължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спи­ра­нето или пре­късването на давността освен в случаите, когато задължението е от­с­рочено или разсрочено (така чл.171 ал.2).

В конретната хипотеза срокът по чл.171 ал.1 от ДОПК за събирането на публичните задължения произтичащи от НП № 2009-К-12807 от 08.05.2009г., влязло в сила на 13.02.2010г. /както е отбелязано върху същото, а и не се спори между страинте/ е започнал да тече на 01.01.2011г. и е следвало да изтече на 31.12.2015г.

Съответно срокът по чл.171 ал.1 от ДОПК за събирането на публичните задължения произтичащи от НП № К-21517 от 14.03.2011г., влязло в сила на 01.04.2011г. /така обратна разписка за връчването му и отбелязването върху него/ е започнал да тече на 01.01.2012г. и е следвало да изтече на 31.12.2016г.

Спорът се концентрира върху приложението на чл.172 ал.2 от ДОПК, според която “Давността се прекъсва с ..... или с предприемането на действия по при­ну­ди­тел­но изпълнение ....”.

В случая съобщението за доброволно изпълнение /СДИ/ е изготвено и изп­ра­тено за връчване на адресата на 22.11.2013г., т.е. на тази дата е предприето дей­ст­вие по при­нудително изпълнение от компетентен за това орган по приходите.

Спорен е въпросът дали давността за събирането на спорните вземания сле­д­ва да се счита за “прекъсната” по смисъла на чл.172 ал.2 от ДОПК с изгот­вя­не­то на СДИ и изпращането му за връчване на длъжника или от момента в който това СДИ е редовно връчено на неговия адресат.

В конкретния случай пощенската пратка, съдържаща съобщение за изгот­ве­но­­то СДИ е изпратена на адресата на регистърния му адрес – ***, при налични данни по делото за деклариран друг адрес за кореспонцения с органите по приходите – ****, елект­рорен адрес и телефон за връзка, на които публичния изпълнител не е направил до­ри опит да издири лицето. Показателно в тази връзка е и обстоятелството, че вкл. и в издаденото Постановление за налагане на обезпечителни мерки от 17.08. 2017г. продължава да не е посочен деклариранията друг адрес за кореспонденция с органите на НАП, а единствено и само адресът по чл.8 от ДОПК. Т.е. не може да се приеме, че неоткриването на лицето, за да му бъде връчено съобщението по чл. 221 от ДОПК стои в неговото поведение.

Отделно от това липсват каквито и да било доказателства публичния изпъл­нител да е предприел процедурата по чл.32 от ДОПК за връчване на адресата чрез прилагане към данъчното досие на коментираното до тук СДИ по чл.221 от ДОПК, за което също не са съществували обективни пречки.

Или в обобщение в случая не се твърди и не се установява от доказа­тел­ст­ва­та по делото СДИ да е доведено до знанието на длъжника, и да му е редовно връ­чено, при което положение и противно на при­е­то­то от административния орган, съ­щото не е предизвикал правния ефект на прекъс­ва­не на давността по смисъла на чл.172 ал.2 от ДОПК. За да предизвикат правния ефект по чл.172 ал.2 от ДОПК дей­ствията на публичния изпълнител, обективирани в съответния акт, следва да са све­дени до знанието на длъжника.

В тази връзка съдът съобразява както мотивите по т.14 на Тълкувателно Ре­шение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, докладчик съ­дията Борислав Белазелков, съобразно които „Както при действието на Закона за давността, така и при действието на ЗЗД, давността се прекъсва само със започ­ването на производство, в което длъжникът участва. Давността не може да бъде прекъсната, без длъжникът да узнае това. Всички срокове за съхраняване на доку­менти са съобразени със срока на погасителната давност. Ако давността може да прекъсне без знанието на длъжника, той е изложен на риска да унищожи или най-малкото да престане да съхранява документите за плащане на дълга или за погасяването му по друг начин., така и константната съдебна практика на ВАС и административните съдилища по приложеното на чл.172 ал.1 т.1 от ДОПК, а и на чл.109 от ДОПК, съобразно която за да породи правните последици на спиране на давността, респ. за да се счита че е спазен срокът по чл.109 от ДОПК, заповедта за образуване на ревизионното производство, следва да е редовно връчена на реви­зираното лице, като без същото да е сторене не може да се породи както ефекта на чл.172 ал.1 т.1 от ДОПК, така и да се приеме че е спазен срокът по чл.109 от ДОПК. Няма никаква логика да бъдат различно третирани институтите на спиране на дав­ността по чл.172 ал.1 т.1 от ДОПК, спазване на преклузивните срокове по чл.109 от ДОПК и прекъсване на давността по чл.172 ал.2 от ДОКПК

Или в обобщение от данните по делото се устаноявва, че надлежно уведомя­ване на длъжника за предприетите действия по принудителното изпълнение на про­цесните задължения е сторено най-рано през 2017г., когато за всички тях е изтекла давността по чл.171 ал.1 от ДОПК, поради което и няма как да са породили же­ла­ните от администрацията правни последици.

Необходимо е да се отбележи, че правилата за доказване важат в еднаква сте­­пен, както за задълженото лице, така и за органа по приходите. Нещо повече, раз­­­­поредбата на чл.170 ал.1 от АПК, приложима в настоящото производството по препращане на § 2 от ДР на ДОПК, задължава административния орган да установи съществуването на фактическите основания, посочени в акта, и изпълнението на за­коновите изисквания при издаването му.Принципите на обективната истина и слу­­­жебното начало в съдебния административен процес, налагат съдът да основе кон­статациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има зна­че­ние, дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест от­нос­но този факт, от противната страна по административния спор или пък са изди­ре­ни слу­жебно от съда. При това положение, въпросът за доказателствената те­жест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се със­­тои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Изпълнението на това задъл­же­ние от страна на съда, означава при недоказване, да се приеме, че недоказаното не е осъщест­ве­но. А щом юридическият факт не е осъществен, не могат да настъпят по­следиците, които съответната материалноправна норма свързва с неговото про­яв­ление.

Изтичането на погасителна давност е основание за погасяване на публичните взе­мания /арг. чл.168 т.3 от ДОПК при действието на който е изтекла давността/, като и за тяхното отписване на основание чл.173 от ДОПК.

Следователно процесните публични вземания и по тази група НП при над­леж­но направено и основателно възражение за изтекла погасител­на дав­ност след­ва да се отпишат на основание чл.173 от ДОПК.

Що се касае до начислените лихви, следва да се отбележи, че същите са би­ли очевидно погасени, поради което и няма как да бъдат отписани на основание чл. 173 от ДОПК, а отделно от това по отношение на тях не се съдържа и волеизяв­ление за изтекла погасителна давност, а същата не се прилага служебно.

Не до тези изводи е достигнал ответникът в своето решение, поради което и същото като неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалния закон подлежи на отмяна, като вместо него се постанови друго такова по съществото на спора, с което се отменени и незаконосъобразният отказ на пуб­лич­ния изпълнител да отпише като погасени по давност публичните задължения по процесните два броя НП.

Понеже няма регламентирано законово правно основание това да бъде сто­ре­но от съда, преписката следва да се върне на публич­ния изпълнител за про­из­на­сяне по заявлението на ФИРМА, съобразно дадените задължи­тел­ни ука­за­ния по приложението на материалния закон с настоящия съдебен акт.

От страна на оспорващия не е поискано присъждането на разноски, поради което и съдът не се присъжда такива.

Ето защо и поради мотивите, изложени по – горе ПЛОВДИВСКИЯТ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –  І отд., ІІІ състав :

 

Р      Е      Ш      И

 

ОТМЕНЯ Решение №401 от 18.09.2017г. на Дирек­то­ра на ТД на НАП – Плов­див, с което е оставена без уважение жалбата на ФИРМА против Мълча­лив отказ на публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Плов­див, за отписаване като погасени по давност на следните публични задължения: “имуще­ст­ве­на санкция” в размер на 1 000 и „имуществена санкция“ в размер на 500 лева, или общо 1 500 лева по Наказателно постановление № 2009-К-12807 от 08.05.2009г. на Директора на Регионалната дирекция за областите Пловдив, Смолян, Пазарджик, Хасково, Кърджали и Стара Загора към Главна дирекция „Конт­рол на Пазара“ в Комисията за защита на потребителите, и “имуществена санкция” в размер на 500 лева по Наказателно постановление № К-21517 от 14.03.2011г. на Директора на Регионалната дирекция за областите Пловдив, Смолян, Пазарджик, Хасково, Кърджали и Стара Загора към Главна дирекция „Контрол на Пазара“ в Ко­мисията за защита на потребителите, като НЕ­ЗА­КОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕ­С­ТО ТО­ВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ Мълчалив отказа на публичен изпълнител при ТД на НАП – Пловдив, за отписване като погасени по давност на следните публични задъл­же­ния: “имуще­ст­ве­на санкция” в размер на 1 000 и „имуществена санкция“ в размер на 500 лева, или общо 1 500 лева по Наказателно постановление № 2009-К-12807 от 08.05. 2009г. на Директора на Регионалната дирекция за областите Пловдив, Смолян, Па­зарджик, Хасково, Кърджали и Стара Загора към Главна дирекция „Контрол на Па­зара“ в Комисията за защита на потребителите, и “имуществена санкция” в размер на 500 лева по Наказателно поставление № К-21517 от 14.03.2011г. на Директора на Регионалната дирекция за областите Пловдив, Смолян, Пазарджик, Хасково, Кърджали и Стара Загора на Комисията за защита на потребителите, формиран по заявление вх. № 170016-000-0542086 от 24.08.2017г. на ФИРМА, гр.Плов­див, като НЕ­ЗА­КО­НО­СЪ­ОБ­РАЗЕН.

ВРЪЩА преписката на публичния изпълнител при ТД на НАП – Пловдив, Дирекция „Събиране“, за про­изнасяне по заявление вх. № 170016-000-0542086 от 24.08.2017г. на ФИРМА, гр.Пловдив, с адрес за кореспонденция гр.Плов­див, ** и адрес по чл.8 от ДОПК **, по изпъл­ни­телно дело16130002829/2013г. по описана ТД на НАП – Пловдив, Дирек­ция „Събиране“, съ­об­раз­но да­­де­ните указания по тълкуването и при­ла­гането на за­кона.

 

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

                                    АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ : /П/