РЕШЕНИЕ

№ 662

гр. Пловдив, 22.03.2018 год. 

В ИМЕТО НА НАРОДА

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ГРАД ПЛОВДИВ, ХХVІІІ състав в открито заседание на десети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ВЛАДИМИР ВЪЛЧЕВ

при секретаря Стефка Костадинова и прокурора Костадин Паскалев, като разгледа докладваното от съдията административно дело № 3272 по описа на съда за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по реда на чл. 203 и сл. от АПК, вр. чл. 1, ал. 2 от ЗОДОВ.         

Образувано е по искова молба на Е.Д.С., ЕГН **********, с адрес ***, подадена чрез процесуален представител адв. П.Т., против Областна дирекция на МВР /ОД на МВР/ гр. П., ул. „к.б.“ № 7, с ЕИК ****.

Формулирана е претенция да бъде осъден ответникът да заплати претърпени от ищеца имуществени вреди в резултат на отмяната по съдебен ред на На­­каза­тел­но постановление /НП/ № 17-1030-004520/11.07.2017 г., издадено от Началник група към ОД на МВР гр. П., сектор „Пътна полиция“ и представляващи сторените в хода на съдебното обжалване по образувано и водено АНД № 4690/2017 г. по описа на Районен съд - гр. Пловдив, ХVI н.с. разноски за изплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 400.00 лева и законна лихва от датата на влизане в сила на решението, с което е отменено НП (14.10.2017 г.) до окончателното изплащане на обезщетението.

Редовно призован, в съдебно заседание ищецът чрез процесуалния си представител адв. Т. поддържа предявения иск за обезщетение за претърпени имуществени вреди и ангажира писмени доказателства. По същество на спора дава становище за основателност на предявения иск, който счита за доказан в размер на 400.00 лева по отношение на заплатеното адвокатско възнаграждение, за което е ангажирал писмени доказателства. Претендира направените по настоящото дело разноски в размер на 400.00 лева за заплатено адвокатско възнаграждение и за държавна такса 10.00 лева, както и такса за издаване на препис на решението на РС в размер на 6.00 лева.

Ответникът по иска – ОД на МВР гр. П., чрез процесуалния си представител юрисконсулт Д.-П., в нарочен писмен отговор, счита предявения иск за недопустим и моли да бъде оставен без разглеждане, алтернативно сочи, че същият е неоснователен и недоказан по размер. Оспорва истинността на представените писмени доказателства. По същество на спора дава мнение, че не са представени доказателства, от които да се установи по несъмнен начин причинена вреда на ищеца, поради което моли предявеният иск да се отхвърли като недоказан по своя размер и основание. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, както в хода на АНД № 4690/17 г., така и в хода на настоящото. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Участвалият в производството прокурор – представител на Окръжна прокуратура – гр. Пловдив дава заключение за неоснователност на предявения иск.

Съдът, като изслуша становищата на страните, на база събраните по делото доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено следното от фактическа страна:

Не се спори между страните и това е безспорно изяснено от събраните по делото доказателства, че ищецът е бил привлечен към административнонаказателна отговорност с НП № 17-1030-004520/11.07.2017 г., издадено от Началник група към ОД на МВР гр. П., сектор „Пътна полиция“, с което за прието, че същият е извършил административно нарушение на чл. 150А, ал. 1 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/, за което му е наложено на основание чл. 177, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗДвП административно наказание „глоба“ в размер на 200.00 лева. Недоволен от издаденото НП, той го е обжалвал по съдебен ред, в която връзка е било образувано съдебно производство по АНД № 4690/2017 г. по описа на Районен съд - гр. Пловдив, ХVІ н. състав. За осъществяване на специализирана правна помощ е привлечен като правоспособен защитник адв. Т., който е участвал активно в съдебното производство. Със същия е бил сключен договор за правна помощ и съдействие от 13.07.2017 г., като е заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 400.00 лева и изплатено на същата дата. Със съдебно решение № 1606/25.09.2017 г. така атакуваното НП е било отменено. Срещу постановеното решение не е подадена касационна жалба и същото е влязло в законна сила на 14.10.2017 г. За издаването на заверен препис от него е била платена от ищеца държавна такса в размер на 6.00 лева.

Горната фактическа обстановка се установява по несъмнен начин от събраните в хода на съдебното производство писмени доказателства - Решение № 1606/25.09.2017 г. по АНД № 4690/2017 г. на Районен съд - Пловдив, договор за правна защита и съдействие от 13.07.2017 г., адвокатско пълномощно от същата дата и платежно нареждане за внесена такса в размер на 6.00 лева за заверен препис от съдебно решение по АНД № 4690/2017 г. Представените с исковата молба доказателства са оспорени от ответната страна, като в тази връзка не са ангажирани доказателства.

При така изяснената фактическа обстановка, в съответствие с обсъдените и приети доказателства, съдът възприе следните правни изводи:

Искът е предявен от надлежна страна и в срок, затова същият е процесуално допустим. Условие за допустимост на иска съобразно чл. 204, ал. 1 от АПК е административният акт да бъде отменен по съответния ред. В случая всички тези обективни предпоставки са налице.

Разгледан по същество, искът е основателен по следните съображения:

Предявен е иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 203, ал. 2 от АПК, с който се претендира обезщетение за причинени имуществени вреди вследствие на отменено с влязло в сила съдебно решение наказателно постановление. Претенцията е заявена срещу процесуално легитимиран на основание чл. 205 от АПК ответник по иска – Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи гр. П. Ответникът е юриди­ческо лице, като в неговата структура е именно органът, издал незаконосъобразния акт. С това се отговаря и на спе­цифичната цел, поставена в това производство – да се получи обезвреда от деликт, но то­зи деликт не е „административен”, а граждански, тъй като са увредени опреде­лени материални правоотношения на физически и юридически ли­ца, чиято трайна уредба като институт е на общото гражданско право. В тази връзка следва да се изясни, че отговорността по ЗОДОВ е всъщ­ност осъществяване и понасяне от Държавата в най-общ план на една граж­данс­ка, деликтна за нея отговорност, при която тя овъзмездява накърняването на субективните имуществени и неимуществени права на различните правни субекти, в конкретния случай физическо лице, която следва да е резултат от незаконосъобразната дейност на нейни органи или длъжностни лица, реализирана при/или по по­вод на административна дейност, от собствения си патримониум, чрез обособе­ното имущество на определените юридически лица. В настоящия случай твърдението е за накърняване имуществото на физическото ли­це чрез намаляването на неговия актив, свързано с плащането на определе­на сума па­ри по договор за правна помощ, който е съ­що институт на гражданското право.

По своята същност предявеният иск следва да бъде съобразен с правната рамка, определена с постоянната съдебна практика, изложена в Тълкувателно постановление №  2/2014 от 19 май 2015 год., издадено по тълкувателно дело № 2 по описа за 2014 г. на ВКС от Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС. Съгласно постановеното с него, дейността по административно наказване по своето естество е правораздавателна дейност на администрацията, насочена е към разрешаване на правен спор, възникнал по повод на конкретно сезиране, при спазване на състезателно производство в условията на независимост и самостоятелност на решаването. Тя е свързана със защитата на реда в областта на държавното управление и представлява санкционираща управленска дейност. Наказателното постановление винаги е резултат от упражнената дейност по административно наказване и представлява по естеството си правораздавателен акт. Същият не се издава по реда на АПК и не носи белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК. Въпреки това, основният вид на дейността по налагане на административно наказание и на извършените действия или бездействия във връзка с административното наказване касае именно административна дейност, което не дава основание разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ да се тълкува ограничително, като приложното й поле се ограничи само до административните актове, издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните наказателни постановления, с оглед на правораздавателния им характер, да бъдат изключени от предметния обхват на закона. За квалифициране на иска като такъв по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ определяща е не правната природа на отменения акт, а основният характер на дейността на органа, негов издател. Независимо, че наказателното постановление не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява властнически акт и въпреки, че поражда наказателноправни последици, по своя правен резултат е санкционираща административна дейност. Неговото издаване е последица от изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена административнонаказателна компетентност, законово предоставена на органите в рамките на административната им правосубектност, което по своето съдържание представлява изпълнение на административна дейност. Ето защо и в настоящия случай отмененото като незаконосъобразно НП, следва да се преценява като отменен незаконосъобразен административен акт. Доколкото искът на Е.С. по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е за обезщетение за вреди, настъпили вследствие незаконосъобразно наказателно постановление, действия или бездействия в рамките на административно наказване, то и исканията за обезщетяване на направени разноски в производството по обжалване, подлежат на разглеждане по същия ред. Последният закон се състои преимуществено от материалноправни норми /макар и да съдържа редица процесуални разпоредби – така например чл. 7, чл. 9а, чл. 10/, като с него е регламентирана една по съществото си специална деликтна отго­вор­ност на Държавата и Общините, която по своята същност има гражданскоправен характер. Тази отговорност не е административна, защото същността и редът за прилагане на един такъв вид юридическа отговорност, е съвсем друг. Това е така, защото законодателят не предвижда ред за присъждане на разноски в производствата по ЗАНН. Затова и направените от ищеца разходи не биха могли да бъдат възстановени нито по реда на ЗАНН, нито по реда на субсидиарно приложимия НПК, които нормативни актове не предвиждат ред, по който направените разноски в рамките на съдебното производство за осъществена адвокатска защита да бъдат възстановени на жалбоподателя в случай, че издаденият срещу него акт бъде отменен като незаконосъобразен. В тази връзка съдът съобрази и правната рамка, наложена с тълкуването, дадено в ТР № 2/03.06.2009 г. на ВАС - ОСС от I и II колегия на ВАС, по тълкувателно дело № 7/2008 г., според което административните съдилища не присъждат разноски в производствата по касационни жалби срещу решенията на районните съдилища по административнонаказателни дела. Следователно, тъй като съдебните разноски не подлежат на присъждане в рамките на административнонаказателното производство, за жалбоподателя не съществува друг правен способ да претендира същите, освен по настоящия исков ред.

Настоящият иск - за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, съгласно разпоредбата на чл. 203, ал.1 от АПК се разглежда по реда на Глава XI от АПК, а ал. 2 на същата разпоредба сочи, че за неуредените въпроси за имуществената отговорност, се прилагат разпоредбите на ЗОДОВ. Съгласно разпоредбата на чл. 1 от ЗОДОВ  държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като исковете се разглеждат по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Тези разпоредби определят и съответните обективни предпоставки, за да възникне правото на иск за обезщетение. Задължително условие е да са налице няколко кумулативно определени предпоставки, изчерпателно изброени в разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ. Така на първо място следва да е налице причинена вреда, определена като имуществена или неимуществена; на следващо - да е налице незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината, които да са при или по повод изпълнението на административна дейност, а също така и да е налице причинно-следствена връзка между вреди­те в сферата на увреденото лице и незаконните актове, действия или бездейст­вия на лицата, осъществили конкретната административна дейност. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав, не е възможно да се реализира отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. В настоящия случай безспорно е налице проявление на всички тези обективни признаци, водещи до реализирането на отговорността за ОД на МВР гр. П. Това е така, защото с плащането на уговорения адвокатски хонорар е настъпила вреда в патримониума на ищеца, която е в пряка причинна връзка с издаденото незаконосъобразно НП, като същият е упражнил законното си право да ползва адвокатска защита в административнонаказателния процес. Нещо повече, ищецът не би заплатил адвокатско възнаграждение и респ. това не би представлявало вреда, ако при осъществяване на своята административнонаказваща дейност, длъжностното лице бе съобразило материалния и процесуалния закон за налагане на административни наказания. Безспорно е, че съдебното производство е средство за реализиране на определени обществено значими интереси в случаи на незаконосъобразно развитие на обществените отношения, регулирани от правото, и в този смисъл про­цесът е едно целесъобразно средство, призвано да брани от неправомер­ното осъществяване на права и задължения. По този начин, с оглед релацията средство – цел, се установява, че съдебното производство по същия начин обус­­­­лавя и настъпването на евентуалния благоприятен за лицето – жалбопо­дател изход – чрез отмяна на оспорения акт, като тази отмяна също би се яви­­­ла резултат на упражненото право на жалба. Всъщност, разноските като особено акцесорно облигационно правоотно­шение са на практика първата и непосредствена последица от незаконосъбраз­ност­та на един административен акт по отношение на субекта, чието оспорване е уважено, като до тях, както и до самото уважаване на жалбата, се достига без­спорно с помощта на административния съдебен процес, който е едно целе­съоб­разно средство за постигане на генералната цел – законосъобразното осъщест­­вяване на административните правоотношения. Налице е в случая пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата за лицето вреда, поради което и ответникът следва да заплати на ищеца обезщетение за причинените му имуществени вреди в резултат от незаконосъобразно издаденото НП.

Тези съображения обосновават извода на съда, че от издаването на незаконосъобразното НП, отменено по съответния ред, за ищеца са настъпили претендираните имуществени вреди. От изложеното следва, че искът е доказан по своето основание.

В конкретния случай по делото са представени доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение по АНД 4690/2017 г. в размер на 400.00 лева. Материалният интерес в този случай е 200.00 лева. Възнаграждението за един адвокат, изчислено по правилата на чл. 18, ал. 2, във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 1 от  Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 300.00 лева. При това положение, настоящият състав преценява възражението за прекомерност на адвокатския хонорар като основателно, и съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото приема, че на ищеца трябва да бъде заплатено обезщетение, представляващо възнаграждение за един адвокат именно в размер на 300.00 лева.

Необходимо е също така да се спомене, че това е производство по обезщетение, като разходите за адвокатската защита не са пряка и непосредствена последица от отмененото наказателно постановление. Поради това и искът е насочен към едно обособено имущество, фиск, пат­ри­мониум, въведени чрез изискването на чл. 205 от АПК – ответникът да е юриди­ческо лице, а не пряко срещу органа, издал незаконосъобразния акт, тъй като спе­цифичната цел, поставена тук е – да се получи обезвреда от деликта, но то­зи деликт не е „административен”, а граждански, тъй като са увредени опреде­ле­ни материални правоотношения на различните физически и юридически ли­ца, чиято трайна уредба като институти, както вече се посочи, е на общото гражданско право. В случая твърдението е за накърняване имуществото на физическото ли­це чрез намаляването на неговия актив, свързано с плащането на определе­на сума па­ри по договор за правна помощ, който е съ­що институт на гражданското право. Такова увреждане е налице и то е пряка последица от отменения административен акт, което е независимо от обстоятелството дали ищецът е осъществил вмененото му деяние. Не са налице предпоставки да се приеме, че това увреждане на имуществото му не е настъпило, още повече, че в съдебното решение е посочено, че административнонаказателната отговорност на ищеца незаконосъобразно е била ангажирана, тъй като не е посочено коя от двете алинеи на посочената разпоредба на чл. 150А от ЗДвП е нарушена. Не е налице и съпричиняване от негова страна. Правото на защита на гражданите е едно от основните конституционни права, което предполага задължение за държавата чрез законодателството и прилагането на законите да обезпечи ефективна възможност за гражданите да защитят нарушените си или застрашените си права пред съдебни органи или администрацията. Правото на гражданите и юридическите лица да организират защитата на правата си с използване помощта на адвокат, придобива особено значение тогава, когато за гражданина е необходимо при защитата му познаване на законите, съдебната практика, правната теория и съдебните и административните процедури. В тази връзка, изложеното от ответника възражение за необоснованост на обезщетението не може да бъде споделено, не намира правна опора и е в противоречие с посочените изисквания за обезвреда на вредите, съобразно изискванията на чл. 4 от ЗОДОВ. В случая увреждането се припокрива само и единствено с направените разходи по посоченото за изплатено в договора за правна защита и съдействие възнаграждение. Самият договор играе и ролята на разписка за получената сума. Това е така, защото сумата по увредата е платена. Настоящият съдебен състав счита за неоснователно възражението на ответника, че с оглед обстоятелствата по съдебното производство, не е доказано претендираното от ищеца обезщетение и неговият иск следва да се отхвърли. Същото се явява необосновано и недоказано, с оглед събраните по делото доказателства. В тази връзка следва да се обобщи, че отговорността по ЗОДОВ е всъщ­ност осъществяване и понасяне от Държавата в най-общ план на една граж­данс­ка, деликтна за нея отговорност, при която тя овъзмездява накърняването на субективните имуществени и неимуществени права на различните правни субекти – физически или юридически лица, резултат от незаконосъобразната дейност на нейни органи или длъжностни лица, реализирана при и или по по­вод на административна дейност, от собствения си патримониум чрез обособе­ното имущество на определените юридически лица. Процесуалният ред за разглеждане на тази обезвреда по чл. 1, ал. 2 от ЗОДОВ никога не може да изключи, про­ме­ни или стесни материалните предпоставки на този вид юридическа отговор­ност, тъй като се отнася само до способа /начина/ за реали­зи­рането им, т.е. той е само средство за ангажиране на отговорността. Още повече, че новелата на чл. 203, ал. 1 от АПК използва същите термини, като в ал. 2 самият АПК изрично сочи, че е до­сежно „имуществената отговорност”, т.е. по отношение на материалните пред­пос­тавки, приложим е само ЗОДОВ, който не стеснява полето и на приложение. Важно е в случая да се направи и още едно разграничение, базирано на форму­лираната от самия ищец претенция, а именно, че с оглед обстоятелствената част и петитума на исковата си молба, неговата претенция е за присъждане на обезвреда по чл. 1 от ЗОДОВ, а не за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение по конкретно дело.

Ето защо, с оглед на изложеното, съдът счита, че предявеният иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е основателен, като ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за имуществени вреди в размер на 300.00 лева, касаещ направени разноски за адвокатско възнаграждение.

Настоящият състав намира за основателно направеното акцесорно искане за присъждане на лихви върху претендираната сума, която започва да тече от момента на влизане в сила на решение № 1606/2017 г. поставено по АНД № 4690/2017 г., с което оспореното пред районния съд НП е отменено, а именно от 14.10.2017 г. до окончателното му изплащане. В този смисъл е Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК, според което обезщетение за вреди от незаконни административни актове, може да се иска след тяхната отмяна с решение на съда, като унищожаеми, а при нищожните - с констатиране на нищожността в самия процес по обезщетяване на вредите. В първия случай вземането за обезщетение за вреди става изискуемо от момента на влизане в сила на решението, с което се отменя незаконният административен акт. В случай, че вредите произтичат от нищожен акт - от момента на неговото издаване. От така определените моменти на изискуемост, започва да тече погасителната давност и се дължи мораторна лихва, която следва да се разбира като претенция за осъждане на ответника да заплати обезщетение за забавено издължаване на парична сума за период, предхождащ момента на предявяване на исковата молба, намираща правно основание в чл. 86, ал. 1, изр. първо от ЗЗД. Несъмнено е, че в случая се касае именно за обезщетение, защото - първо, това е легалният термин и второ, естеството на търсената защита е да се обезщети кредиторът за вредите, които търпи от незаплащането на падежа на определена парична сума, за която се твърди, че е дължима от ответника.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените и за настоящото производство разноски.

Преди съдът да се произнесе относно размера на тези разноски, е необходимо да бъде обсъдено възражението на ответника относно прекомерността на адвокатското възнаграждение. В конкретния случай по делото са представени доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 400.00 лева. Материалният интерес в този случай е 400.00 лева. Възнаграждението за един адвокат, изчислено по правилата на чл. 8, ал. 1, т. 1 от  Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 300.00 лева. При това положение, настоящият състав преценява възражението за прекомерност на адвокатския хонорар като основателно, и съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, приема, че на ищеца трябва да бъдат заплатени разноски, представляващи възнаграждение за един адвокат именно в размер на 300.00 лева и държавна такса за образуване на делото в размер на 10.00 лева.

Неоснователна се явява претенцията на ищеца за присъждане на разноски в размер на 6.00 лева за платена държавна такса за препис от влязло в сила решение на ПРС и като такава същата не следва да бъде уважена, тъй като разходите за извършване на фактическите действия на страните и техните процесуални представители по събиране на доказателствата - изготвяне на копия или преписи от документи, телефонни разговори, транспорт и др. подобни не представляват разноски по смисъла на чл. 143 от АПК и чл. 78 и сл. от ГПК. Заплащането на разходи за такса за препис от влязло в сила решение (с цел същото да бъде представено като писмено доказателство по настоящото делото) е извън обхвата на отговорността за разноски.

С оглед на изложеното, в полза на ищеца съдът следва да присъди съобразно нормата на чл.78 ал.1 от ГПК, вр. чл.144 от АПК направените по настоящото дело разноски общо в размер на 310.00 лева.

По изложените мотиви Съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА Областна Дирекция на Министерство на вътрешните работи- гр. П., ул. „к.б.“ № 7 с ЕИК **** да заплати на Е.Д.С., ЕГН **********, с адрес *** обезще­те­ние в раз­мер на 300.00 /триста/ лева, представ­ля­ващо обезвреда за причинените му имуществе­ни вре­ди за нап­­равените разходи за адвокатско въз­наг­раждение в съдебното произ­­водство по обжалване на НП № 17-1030-004520/11.07.2017 г., издадено от Началник група към ОД на МВР гр. П., сектор „Пътна полиция“, поради от­мя­на­та му ка­то незаконо­съобразно с Решение №1606/25.09.2017 г. по АНД № 4690/2017 г. по опи­с на Районен съд - Пловдив, ХVI н. със­тав, ведно със законната лихва върху посо­че­ната главница от 14.10.2017 г. до окончателното му изплащане.

ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 300 лева до пълния претендиран размер от 400 лева като необоснован.

ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи гр. П., ул. „к.б.“ № 7 с ЕИК **** да заплати на Е.Д.С., ЕГН **********, с адрес *** сумата в размер на 310.00 /триста и десет/ лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение и държавни такси.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните за неговото изготвяне по реда на АПК.

СЪДИЯ: